Той помисли малко, а после каза:
— Ако имаш търпение да изчакаш докъм обед, дотогава ще стигнем до открита местност, където ще можеш да постигнеш целта си. Но дотам пътят навсякъде е тесен и се вие между планинските склонове, където нямате възможност да се разгърнете, за да попречите на някой от тях да ви се изплъзне.
Това обстоятелство наистина щеше да доведе до загуба на време, която никак не ми бе приятна. Но пък ако сложехме ръка на колите, тогава ние пак нямаше да можем да яздим по-бързо, отколкото ни позволяваха мулетата с колите, а така най-вероятно щяхме да загубим един цял ден. В такъв случай забавянето ни с няколко часа нямаше да е от толкова голямо значение.
Винету избърза сам напред, за да разбере каква беше преднината на колите. Видяхме го пак след около четиридесет и пет минути. Беше спрял, за да ни изчака. Беше видял колите и охраната им, която както той потвърди, се състояла от петима червенокожи ездачи и един бял. Керванджиите седели отпред на колите с камшик и юзди в ръце.
Поддържахме такава дистанция, че да можем да ги догоним за не повече от пет-шест минути. Както беше казал Комарджията, към обед прекосихме долината, която после се разширяваше и преминаваше в обширна равнина, но по-нататък пак се превръщаше в предишната тясна долина. Ето че най-после видяхме колите, които се движеха една подир друга. Начело яздеха петимата индианци, а белият следваше кервана съвсем сам. Винету се нагърби с пленяването на петимата юми като за целта взе със себе си десет мимбренхоси. Докато ние продължихме ходом, той препусна в галоп с хората си подир колите. Разделяйки се на две, те прелетяха отляво и отдясно на кервана и след като обградиха юмите, спряха. Видяхме как противниците ни започнаха да се защитават, но въоръжението им беше лошо — те имаха само томахоки и копия срещу пушките на нашите мимбренхоси, да не говорим за Сребърната карабина на Винету! Разнесоха се изстрели. Колите спряха. Мулетарите закрещяха от гняв или пък от страх, а белият обърна коня си, за да се опита да избяга. Тогава забеляза, че сме му препречили пътя за отстъпление. Взе да удря животното си и препусна в галоп наляво.
Вярно че той не ни интересуваше, но не биваше да го изпускаме както заради нашата сигурност, тъй и заради самия него. Та какво ли щеше да прави съвсем сам в планините? Моят кон беше най-бърз и затова се втурна подир него. Човекът се обърна назад, разбра намеренията ми и пришпори жребеца си да увеличи бързината му до краен предел. Но скоро го догоних, накарах коня си да се приближи плътно до неговия, изтръгнах юздите от ръката му и спрях и двете животни.
— Накъде сте тръгнали, сеньор? Нямате основание да бързате толкова много!
Той беше все още млад кльощав човек, в когото от сто метра можеше да се разпознае търговеца. Макар да беше въоръжен до зъби, той изобщо не помисли за съпротива, а като протегна умолително и двете си ръце към мен, каза:
— Не ме убивайте, сеньор! Не съм ви сторил нищо лошо, а и не ви оказвам никаква съпротива. Пощадете ме!
— Не се страхувайте, сеньор! На нас ни трябват само петимата индианци.
— А аз не? — попита той като дълбоко си пое дъх и избърса от челото си потта, избила от страх.
— Не, драги ми младежо, вие не., И косъм няма да падне от главата ви. Спокойно се върнете с мен при вашите коли! Той ме погледна със съмнение в очите.
— Кой сте вие?
— Един почтен човек. На първо време това уверение ви е достатъчно. Но юмите са истински негодници и трябваше да ги пленим. Хайде, елате!
— Добре, ще ви се доверя и ще се върна с вас, тъй като предполагам, че… Боже милостиви! Какво виждам! Та там лежат в тревата и петимата индианци! Убити са!
За съжаление той казваше истината. Юмите бяха мъртви. Аз щях да ги пощадя, но мимбренхосите ги бяха избили набързо.
— Застреляли са ги, понеже са се съпротивлявали — обясних му аз. — Ако бяха стояли спокойно, нямаше да се пролее кръв.
— Тогава най-настоятелно ви моля, сеньор, да установите и потвърдите, че не съм оказвал никаква съпротива!
— С удоволствие ще го потвърдя. Как се казвате всъщност?
— Наричайте ме дон Ендимио де Саледо и Коралба!
— За по-кратко ще се обръщам към вас с дон Ендимио и ви моля да ми кажете и с какво се занимавате!
— Търговец съм.
— Тъй! Ами в качеството на какъв сте тръгнали с кервана? Да не сте главен мулетар?
— Съвсем не, сеньор! Как можете изобщо да свържете един човек като дон Ендимио де Саледо и Коралба с понятието мулетар? Аз съм пълномощникът на търговеца дон Манфредо, който изпраща стоките, намиращи се в тези каруци.