— Сеньор Уелър, ти си при нас само от броени минути — подех аз, — тъй че все още не си имал време да обмислиш собственото си положение. Предпочитам веднага да ти заявя, че то е много опасно. Става въпрос да избереш между живота и смъртта. Поведението ти ще е определящо за нашето решение. Кажи ми защо излезе тъй непредпазлив да напуснеш Алмаден алто и да ни паднеш право в ръцете!
Уелър доста позабави отговора си. След като размисли и накрая изглежда взе някакво решение, той отвърна:
— Получих такава заповед от сеньор Мелтън.
— Тогава твоята езда е имала някаква определена цел.
— Даже две цели! Очаквахме колите, а те не идваха и не идваха. Трябваше да видя каква е причината за забавянето им.
— Това е била първата цел. Ами втората?
Той отвори уста, за да ми отговори, но после пак я затвори. Вероятно смяташе, че вече е казал повече, отколкото му се струваше уместно. Най-сетне промърмори.
— Това не те засяга.
— О, уверявам те, че за мен е важно всичко, което се отнася до теб. Какво е положението в Алмаден? Работниците слязоха ли вече под земята?
— Да — изплъзна се от устата му противно на неговата воля.
— Работят ли вече?
— Още не.
— Разбирам. Първо трябва да им се сложат юзди и да привикнат на наситения с живачни изпарения въздух в мината. Гладът и жаждата са много мъчителни. Тези две средства ще ги направят покорни.
Тъй като той си замълча и не ми възрази, предположих, че съм отгатнал истината и продължих:
— Как ти харесва твоето жилище горе? То е много добре скрито и понеже имам намерение да те върна там, в твой интерес е да ми опишеш своя дом и разположението му.
Този път той не се поколеба, а веднага отговори:
— И през ум не ми минава.
— Ще видим. Сам ли тръгна от Алмаден?
— Сега си спомням, че видях как ти направи някакъв знак назад.
— Заблудил си се. Може би съм доловил някакъв шум и затова съм се обърнал.
— Възможно е. Но защо когато побягна нададе толкова силни викове?
— От… страх.
— Навярно ти е трудно да изречеш подобно признание, но го правиш само за да скриеш истината. Дали наблизо не е имало някой, за чиито уши са били предназначени виковете ти? Много бих се учудил, ако действително си тръгнал на път съвсем сам. Живееш при сеньор Мелтън заедно с баща си, нали?
— Я не Ми задавай излишни въпроси! Нямам намерение да предавам баща си!
— Както искаш! Няма да ти досаждам повече. Ще открия къде живее баща ти и без твоето съдействие.
Обстоятелството, че беше направил знак зад гърба си, а малко по-късно започна да вика имената ни с толкова силен глас, продължаваше да подхранва подозренията ми. Мимбренхосите които бяха довели неговия кон, сигурно бяха Открили следите му. Но когато ги попитах, те ми заявиха, че дирята била единична, а не двойна. Поне на първо време това ме успокои.
Седма глава
Справедливо възмездие
Тъй като ме чакаше много друга работа, не можех да се занимавам само с този въпрос. Имаше да се решават още толкова неща във връзка с колите и техните товари! Трябваше да знам всичко и да се грижа за всичко. Сметнах, че на първо време най-добре ще е да не прибързвам с едно или друго разпореждане. Присъединихме се към кервана. По-късно просто щяхме да постъпим според обстоятелствата. Засега сигурно беше само едно в лицето на петимата колари бях намерил съюзници, на които можех да разчитам.
От момента когато пак продължихме нашата езда за пътеводител ми служеше дирята на Уелър. Яздех начело, за да я разчитам, което на първо време не беше възможно, защото докато преследвахме негодника, я бяхме доста заличили. Но щом стигнахме до мястото, където конят му се беше спрял, тя стана съвършено ясна. Тогава за своя изненада открих тройна следа. Двама конници бяха продължили към нас, а трети беше поел в обратна посока. Обърнах внимание на Винету върху това обстоятелство и мнението му съвпадна с моето — Уелър бе имал един придружител. Поради някаква причина той бе избързал малко пред него, беше ни забелязал и се беше приближил до кервана. А на спътника си беше направил знак че вижда колите. Малко след това със силните си викове го бе накарал час по-скоро да избяга.
Когато споделихме изводите си с останалите, се оказа, че докато вниманието на всички е било насочено към Уелър и асиендерото, един от полицаите е забелязал втори ездач, също бял, който се появил на същото място, но после бързо изчезнал в обратна посока. Едва ли можеше да се намери някакво извинение за «хитреца» полицай, че толкова късно ни съобщаваше този важен факт, защото въпросният конник сигурно е бил или старият Уелър, или пък дори самият Мелтън. Не сметнах, че е разумно да го преследваме. С тази задача би трябвало да се заловим Винету и аз, а докато отсъствахме бе възможно големият ни отряд, състоящ се от толкова различни хора, събрани тук по толкова странен начин, да се разпръсне и разбяга. Ето защо бяхме принудени да останем при колите и да яздим бавно напред. Следователно онзи човек щеше значително да ни изпревари и вестта за приближаването ни сигурно щеше да вдигне на крак всичко живо в Алмаден, тъй че вече изобщо не ни бе възможно да изненадаме противниците си. Нещо повече — в мен се зароди предположението, че те нямаше да изчакат пристигането ни, а щяха да потеглят срещу нас и на някое удобно място щяха да ни направят засада, за да ни нападнат и избият.