Смушихме конете и продължихме нататък. Имах основателна причина да се присъединя към Винету. Не беше изключено онзи ездач да не е избягал веднага, а да е останал да ни наблюдава. В такъв случай той се криеше заедно с коня си в гората и затова бе много важно да не изпускаме следите му из очи. Но скоро се оказа, че той е продължил бягството си. Зад нас двамата яздеха Юма-Шетар и брат му, обградили Комарджията от двете му страни. Трябваше да съм близо до него, защото той всъщност беше водачът ни. Уелър бе заобиколен от мимбренхосите.
Пътят ни се изкачваше нагоре. Отначало от двете ни страни имаше гора, после тя остана само отляво, докато и там изчезна. Пред нас се ширна тревиста равнина, където следите бяха тъй ясни, като едро напечатаните думи в някой буквар за първолаци. Положението оставаше същото; двама конници ни бяха посрещнали и в момента единият от тях бързаше пред нас да се върне в Алмаден. Дори и през гората беше яздил бързо, а в откритата равнина беше препускал в галоп. Само че преди това на едно място беше слизал от седлото. Защо ли? Двамата с Винету също скочихме на земята, за да огледаме мястото и да разберем причината. От следите му стана ясно, че е стоял с пръстите на краката си обърнат странично към коня като ту тук, ту там петите му бяха оставяли по-дълбоки отпечатъци. Погледнах въпросително към Винету и той ми кимна в знак на съгласие, понеже подозираше, че споделям мнението му — тук конникът беше затягал ремъка на седлото, за да намали рисковете при бързата езда, която му предстоеше. След като ми кимна, апачът посочи встрани, където тревата беше смачкана така, сякаш в нея са лежали два тънки и дълги предмета, разширяващи се в долната си част.
— Уф! — възкликна той. — Не се ли учудва Шарли и на тези отпечатъци!
— Наистина. Човекът е имал две пушки, които е оставил на земята, за да не му пречат докато е затягал ремъка на седлото.
— Познавам само един човек, който винаги носи две пушки със себе си и това си ти. В този случай може да има само едно обяснение — едната пушка е негова, а другата — не.
— Вероятно е така. Защо му е да мъкне две пушки от Алмаден? Значи някъде по пътя се е сдобил с втората. Взел я е от някого. Навярно скоро ще узнаем, кой е този някой. Да яздим нататък!
Продължихме пътя си. Скоро дирите, които следвахме, се разделиха. Идващата срещу нас двойна следа изви на север, а единичната на бягащия от нас ездач, запази предишната си източна посока. Пак спряхме.
— В коя посока се стига до Алмаден? — попитах Комарджйята.
— На изток — отговори той.
— Но както виждаш тук младият Уелър и неговият придружител са дошли от север.
— Отклонили са се от правия път. Сигурно са имали някаква причина, за да се отбият толкова встрани.
— Предполагам, че тази причина е в някаква връзка с втората пушка и ще се опитам да я открия. Продължавайте нататък! Аз ще проследя двойната диря на север и нека моят млад брат Юма-Шетар дойде с мен!
Полетяхме в галоп по тревистия терен, за да можем час по-скоро да си изясним нещата. Само след десетина минути видях, че обяснението за втората пушка е близо пред нас. За да изпитам проницателността на мимбренхото, казах:
— Скоро ще можем да се върнем. Знае ли моят млад брат как го разбрах?
Той огледа следата още по-внимателно и отговори:
— Не виждам нищо, което да не съм забелязал досега.
— Моят млад брат не бива да се вглежда в земята, а в небето! С тези думи посочих към седем — осем тъмни точки, които се виждаха във въздуха далеч пред нас. Те ту се спускаха и издигаха, ту описваха кръгове.
— Уф! Лешояди! — възкликна той. — Не се отдалечават от онова място и следователно под тях на земята сигурно има мърша.
— Не, не е мърша. Те незабавно се спускат върху мършата. А тези животни се реят горе във въздуха, а това значи, че съществото, което са си избрали за плячка, е все още живо.