— Ей го къде е убиецът, който ме събуди от сън и ме удари с приклада си! Ще го смачкам на кайма!
Той се втурна към Санди, който извика от страх, нахвърли се върху него като заби пръстите и на двете си ръце в гърлото му. Направихме усилие да го отстраним — напразно! В обзелата го възбуда едва ли щяха да стигнат силите и на половин дузина мъже да го издърпат настрани. Той стискаше врата на своя враг като със железни скоби и непрестанно издаваше такива звуци, които не можеше да издаде нито едно животно, а още по-малко пък човек. Дърпахме го, теглихме го, блъскахме го, но той не ни обърна никакво внимание. Лицето на Уелър потъмня, той явно се задушаваше. Тогава всички ние напрегнахме сили и успяхме да вдигнем Херкулес от земята, но … заедно с Уелър, чиито врат великанът продължаваше здраво да стиска. Опитахме се да извием пръстите му — напразно. Най-сетне ми хрумна да го накарам да пусне жертвата си, причинявайки му болка. Затова го тупнах леко по главата и той веднага остави Уелър и с двете ръце посегна към мястото, където го бях ударил. После се изправи и започна да вие от болки. Скоро крясъците му преминаха в стенания, след това той бавно се свлече на земята, където остана да лежи неподвижно със затворени очи. След прекомерното нервно и физическо напрежение го завладя не по-малко пълно изтощение. Като го гледах да лежи тъй безпомощен ми направи впечатление неговият окаян външен вид, който едва ли се дължеше само на нараняването му.
Прегледахме неговата жертва. Санди Уелър беше мъртъв. По какъв ужасен начин се бяха сбъднали думите ми, които му бях казал, имайки съвсем друго предвид: «… не моят живот е в опасност, а твоят виси само на косъм».
Съжалявахме за случилото се, но не изпитвахме състрадание към мъртвеца. Набързо го заровихме в земята и след като отново сложихме Херкулес да легне в колата, продължихме пътуването си.
Мога да спестя описанието на останалата част от ездата ни, като само отбележа, че след ликвидирането на последния пост ние се озовахме вече съвсем близо до онзи район, където всякаква растителност изчезваше. Не се бяха сбъднали очакванията ми, че нашите врагове ще тръгнат срещу нас, за да ни нападнат. Явно ни очакваха в Алмаден, защото мислеха, че там ще ни пречукат по-лесно отколкото където и да било другаде, тъй като не бяхме запознати с околностите.
Комарджията изпълняваше честно обещанията си. След като с негова помощ се справихме и с последния пост, той се обърна към Винету и мен с думите:
— Не ви съветвам да яздите нататък, понеже в Алмаден има вода, но не и храна за конете. Ще трябва да си изберете някое място, където да ги оставите.
— Ти знаеш ли подходящо място откъм тази страна на Алмаден?
— Да.
— Но то трябва да е разположено така, че да можем лесно да отблъснем евентуално нападение.
— При мястото, което имам предвид, изобщо не е възможно да става дума за нападение. То е толкова закътано насред гората, че никой няма да може да ви открие там.
— В такъв случай не е подходящо за нас. Или да не би да си мислиш, че ще вземем да оставим тук конете и мулетата, а ще помъкнем с нас колите? Как ще закараме тежките коли до едно място, което отвсякъде е обградено с гъста гора?
— Прав си, сър.
— А дори и да се справим с каруците, после с голяма вероятност би трябвало да очакваме да открият следите ни. Дирите от товарни коли остават да се виждат дълго време. Освен това гората, която би трябвало да ни закриля, ще предложи и на нападателите чудесно прикритие. Така че смятаното от теб за подходящо място би могло да стане много опасно за нас.
— Как би трябвало да изглежда тогава?
— Да е достатъчно открито, за да можем навреме да забележим приближаването на всеки неприятел и все пак да има толкова дървета, колкото да попречат на някой съгледвач да ни открие от пръв поглед и то още отдалече.
— Значи да има достатъчно вода, трева, дървета или храсти и все пак наоколо да се открива свободен изглед. Не е лесно да се намери подобно място. Но — добави той след известно замисляне, — струва ми се знам нещо такова, само че е разположено доста встрани оттук.
— Това може само да ни радва. В Алмаден очакват да се появим от досегашната си посока. В такъв случай ще имаме само полза, ако мястото се намира по-настрани.
— Дотам ни чакат поне три часа път, тъй че ще пристигнем едва привечер.
— И това не вреди, защото днес и без друго няма да можем да предприемем нищо повече. Впрочем не бива да си мислиш, че ще вземем току-така вкупом всички да се втурнем към мината. Първо ще изпратим съгледвач.