— Така ще пропилеете много време!
— По-добре е да изгубим известно време за вземането на предпазни мерки, отколкото необмислено бързо да се хвърлим към собствената си гибел. Впрочем няма да изпратим някой глупак. Струва ми се, че Винету ще се нагърби с ролята на разузнавач.
— Не, не аз, а моят брат Шетърхенд — намеси се апачът.
— Винету трябва да остане при ранения бледолик, ако искате той да оживее.
Вождът се беше заел веднъж с лекуването на Херкулес и не желаеше да го изоставя. Това бе такава проява на човеколюбие и на чувство за дълг, че не се възпротивих на волята му.
Продължихме в северна посока и привечер стигнахме до една горичка, заобиколена отвсякъде с прерия. Горичката имаше около две хиляди крачки в диаметър и предлагаше достатъчно място за всички ни. На някои места дърветата растяха толкова нарядко, че каруците можеха свободно да минат между тях. Следователно беше възможно да ги скрием. Имаше и вода. И така, намерихме всичко необходимо като по поръчка. А за да не могат да ни открият тъй лесно и бързо, се бяхме погрижили според силите си. През последните два часа, яздейки подир колите, се бяхме старали да заличаваме дирите им, доколкото това бе възможно.
Докато успеем да се настаним в гората, нощта се спусна. Не запалихме огньове. В колите имаше достатъчно хранителни провизии и за приготвянето на вечерята не ни беше необходим огън. Все още се хранехме, когато при мен дойде Винету, който беше стоял при Херкулес.
— Нека Шарли ме придружи до болния, който иска да разговаря с него. Той вече съзнава какво вижда, какво чува и какво приказва.
Раненият лежеше на меката трева до колата, с която го бяхме пренесли дотук. Под главата му бяха поставили навити на руло одеяла. Когато седнах при него той ми протегна ръка и съвсем бавно с тих глас ми каза:
— Чух от индианеца, който разговаря с мен, че на вас трябва да благодаря за живота си. Подайте ми ръката си! Как се зарадвах само когато преди малко научих, че сте тук! Но нали бяхте пленен? Как се освободихте?
Разказах му всичко каквото се бе случило до този момент. Той не знаеше, какво бе станало с него от мига, когато Уелър го беше проснал на земята с удар на приклада си, и след като свърших ме попита:
— Истината ли казвате? Удушил съм Санди Уелър?
— Да. Обзет от треска крещяхте, че той ви бил ударил. Наистина ли беше той?
— Разбира се! Не съм длъжен да отговарям за онова, което съм извършил, когато не съм контролирал разума и сетивата си.
— Какво ли е трябвало да преживеете! По-късно ще ми разкажете всичко. Сега сте все още твърде слаб.
— О, не съм. Вярно, главата ме боли, но иначе както сам знаете съм слонска натура. Ако говоря бавно и тихо, нищо няма да ми стане. Нека ви разкажа! Щом сте дошли да спасите моите спътници, непременно трябва да знаете какво се случи. Бяхте прав да ни предупреждавате, наистина сме били в центъра на кроежите им. Мелтън купи имението от асиендерото, а така ние станахме негови работници.
— Да, спомням си, четох клаузата в договора, според която всички права на асиендерото автоматично се прехвърлят върху неговия правоприемник. Както вече знаем още от самото начало това е било много хитро пресметнато. Но вие бяхте определени за асиендата, да се занимавате с животновъдство и полска работа, обаче не и за мината.
— Да не мислите, че някой ни е питал? Изобщо не бяхме чували за живака. Мелтън ни излъга като ни каза, че на един ден път отвъд асиендата имало малка естансия, която била част от нея, където на първо време сме щели да работим. Двамата Уелър щели да ни заведат. В същото време той и Прухильо тръгнаха за Урес, за да уредят юридически продажбата. Заявихме, че сме съгласни, защото в момента в асиендата ни очакваше само глад и заедно с двамата Уелър поехме на път. Но след като пътувахме един ден, вместо в естансията попаднахме в индиански лагер с триста воини и над четиристотин коне: Вързаха ни на една част от свободните коне, останалите бяха товарни животни. После ни отведоха в Алмаден. Там има една проклета дупка, вход на шахта, в която ни принудиха да слезем.
— Нима не се възпротивихте?
— За себе си няма да говоря, защото ако се бях спуснал в шахтата, сега щях да се намирам под земята, а не тук пред вас, но какво ли можеха да направят останалите, децата, жените и бащите? Тази шепа хора срещу триста индианци? Впрочем заплашиха ни със смърт, ако се опъваме. Жените и децата изобщо не можеха да си помислят за съпротива, а заради тях, за да не им навлекат жестокости и малтретиране, мъжете също се подчиниха.