— И какво стана после с тях долу?
— Знам ли? Не съм бил под земята.
— Ах, да! Не сте бил с тях в шахтата! Как се отървахте?
— Много просто. Веднага щом ми свалиха ремъците и ме заблъскаха към отвора, аз си пробих път между индианците и след като повалих неколцина от тях и изтръгнах на един пушката от ръцете, побягнах. Не стреляха по мен, защото искаха да ме заловят жив и това ме спаси. Червенокожите се втурнаха подир мен. Физически съм много силен, ала съм слаб бегач. Все пак страхът ме караше да тичам доста бързо. Въпреки това онези бързоноги мерзавци щяха да ме настигнат, ако изведнъж не бях пропаднал в земята. Изчезнах от погледите им и ме зарязаха.
— Странно! Щом са били по петите ви сигурно са стигнали до мястото, където земята се е продънила под краката ви.
— Да, но преди това на два пъти сменях посоката. След като стигнах до някаква издадена скала, завих около нея и поех обратно, за да ме изгубят индианците из очи а после свърнах и около друг ъгъл, образуван от скалите, непосредствено зад който земята под мен поддаде и пропаднах доста на дълбоко.
— Както разбрах там има само варовикови скали. Известно е, че в тях често се образуват естествени пещери.
— Не беше пещера, а минна галерия, която се спускаше все по-надълбоко под земята.
— Огледахте ли я?
— Не можах, понеже беше тъмно, а аз нямах светлина. Спуснах се надолу по нея, но не стигнах далеч, защото това ми се стори твърде опасно. После се обърнах и тръгнах нагоре, като предпазливо опипвах с крак пътя си стъпка подир стъпка и добре направих, понеже иначе щях да падна в бездната, пред която не след дълго се озовах.
При тези думи си спомних за пещерата, спомената от Комарджията. От едната страна тя излизаше на повърхността на земята, а в другия си край свършваше пред някаква пропаст. Затова попитах:
— Можете ли да ми опишете местността където пропаднахте?
— Мога да ви опиша цялата Алмаден.
— Това ме радва. Нима имахте възможност да огледате околностите след като не е бивало да се мяркате наоколо?
— Поех този риск заради Юдит, Тя бе единственият човек, който не беше вързан докато пътувахме и после само нея не я накараха да слезе в мината. Тъкмо когато ме бяха развързали, за да ме принудят да изчезна под земята, тя взе да ми се присмива и ми каза, че ще ме накарат долу да копая живак, а тя щяла да остане горе и да бъде икономка на собственика на мината. Това ми върна смелостта, а пък яростта, в която изпаднах, ми придаде сила да си пробия път и по-късно да я потърся.
— Как се измъкнахте от дупката?
— Като натрупах един върху друг доста камъни.
— Намерихте ли Юдит?
— Не успях да открия къде живее, защото можех да рискувам да се показвам навън само през нощта, ала веднъж я срещнах. Отначало тя се изплаши, а после стана дружелюбна, Обеща да ми покаже жилището, само каза, че първо трябвало да провери дали Мелтън е заспал дълбоко, тъй като не бивало да ме вижда..
— И вие и повярвахте?
— Да. Но щом Юдит си тръгна, в мен се породиха съмнения. Отдалечих се от мястото, където трябваше да я чакам и се скрих на близо. Тя не се върна, но затова пък дойде Мелтън заедно с двамата Уелър и неколцина индианци явно за да ме заловят.
— Значи вашата любима ви е предала. Как може един такъв мъж като вас все още да изпитва любов към подобно същество? Колко време използвахте вашето скривалище?
— До преди два дни, а после гладът ме прогони оттам и реших да тръгна по пътя, по който бяхме пристигнали. Ако имах късмета да се добера до населена местност, оттам щях да доведа помощ за моите клети спътници. Но ето че сега вие сте тук. Така е по-добре.
— Ами с какво се прехранвахте?
— С растенията каквито се намираха наоколо. В скривалището си открих и малко вода, която ближех както се стичаше на капки по стените.
— Ужасно! Не можехте ли да застреляте някакъв дивеч?
— Нямах куршуми. Когато също като някое животно изгризах всички зелени стръкове каквито имаше наоколо, бях принуден да се махна оттам.
— Не ви ли задържаха?
— Не.
— Значи индианците не бяха завардили местността?
— Не, дотогава не бяха, но видях и чух, че продължаваха да ме търсят. Трябваше цял ден да вървя из дива неплодородна пустош преди да намеря отново трева и дървета. Тогава се натъкнах на самотен индианец, който несъмнено беше тръгнал за Алмаден, обаче не посмя да се приближи до мен, защото беше въоръжен само с лък и стрели, а виждаше в ръката ми пушката. Той сигурно е съобщил на хората в Алмаден, че ме е срещал, и двамата Уелър незабавно са препуснали на конете си подир мен. Вече знаете какво се случи после.