— Необходимо е само да се изкача горе и да се огледам наоколо.
— Нищо няма да забележиш.
— Напротив! Ще видя дали нейде по повърхността на стените и билото има открити или скрити вдлъбнатини. После ще огледам дали самата скала е покрита с нещо или не, дали е здрава или не и така нататък.
— Покрита е с баластра, която са изкарвали от шахтата и с течение на времето се е разпръснала наоколо. Но от подобно най-обикновено обстоятелство е невъзможно да разбереш по какъв начин се стига до скривалището на Мелтън.
— Как ще го разбера е все едно, важното е, че знам пътя.
— От думите ти ставам все по-любопитен. Няма ли да ми кажеш какво си отгатнал?
— Защо не? За теб не е никаква тайна, че човек трябва да се спусне на известно разстояние в шахтата, за да се добере оттам до жилището, за което става въпрос.
— Бога ми, той наистина го знае! — извика Комарджията толкова силно, че всички се обърнаха към нас. — Как е възможно след като няма откъде другаде да черпиш сведения освен от моите думи?
— Не е по-трудно от онова, което отгатнах преди малко. Нали каза, че отдолу скривалището е недостъпно! Следователно входът му трябва да се търси нейде горе. Тъй като отвън то не се вижда, значи не се намира съвсем близо до ръба на скалата, защото ако се хвърли поглед отгоре, лесно би могло да бъде открито. С други думи трябва да се търси по-надолу. Както по тази, така и по предишната причина следва изводът, че пътят до там не може да води открито нагоре по височината, а сигурно се намира под повърхността на скалата. А щом е така, несъмнено нейде има вход, през който човек да се спусне надолу. Но горе няма никаква друга дупка, никаква скрита или открита вдлъбнатина освен самата шахта, тъй че с доста голяма сигурност мога да предположа, че въпросният път започва нейде долу от шахтата. Имаш ли представа къде и как са разположени юмите?
— Не. Но мога да ти покажа мястото, където най-вероятно са подслонили конете си.
— Затова имаме време и по-късно. Ралф Уелър е съобщил, че идваме. Значи повечето индианци са отишли към западната страна на Алмаден и оттам са изпратили съгледвачи срещу нас. А дали шахтената кула и самият вход за мината са оставени без охрана?
— Не са. Денонощно там стоят двама индианци на пост, за да предотвратят всякакво бягство на някои от работниците, колкото и невъзможно да изглежда то.
С това разговорът ми с Комарджията свърши. Едно обсъждане с Винету беше излишно. Апачът ме попита само кога ще тръгвам на разузнаване.
— Още преди да се е зазорило — отвърнах аз. — Ще трябва да мина по заобиколен път. Юмите ни очакват от запад, затова ние ще се появим от юг, където няма да са толкова бдителни. Въпреки заобикалянето се надявам да пристигнем там вечерта.
— Моят брат Шетърхенд каза «ние». Няма ли да тръгне сам?
— Не. Трябва да имам придружител, който да пази конете и оръжията в случай, че се видя принуден да ги оставя някъде.
— Да пази конете ли? Нима моят брат смята да язди, при все че там няма никаква трева?
— В колите има достатъчно царевица. Ще вземем с нас един чувал, за да храним животните.
— И кой ще те придружава?
— Братът на Юма-Шетар. Не ни е лека задачата, обаче съм убеден, че той ще се постарае да оправдае доверието ми.
— Винету знае добрите намерения на своя брат. Младият мимбренхо трябва също възможно по-скоро да се сдобие с име като своя брат, който с помощта на Поразяващата ръка тъй бързо успя да се нареди сред войните.
Наистина такова беше намерението ми. Вярно че бе рисковано да взема със себе си едно момче в това толкова опасно пътуване, ала аз имах в него не по-малко доверие, отколкото в който и да било възрастен воин на мимбренхосите.
Приготвихме още от вечерта всичко каквото ни беше нужно. Още преди зазоряване бяхме готови за път. Какво бе учудването ми, когато Винету се приближи до нас и каза:
— Възможно е да стане така, че животът на моите двама братя да зависи от голямата им бързина. В такъв случай конят на младия мимбренхо не подхожда на бързия жребец на Поразяващата ръка. Затова нека той вземе за тази езда моя вран кон.
Фактът, че вождът на апачите поверяваше своя безценен Илчи на някой друг, и то на едно момче, бе сигурно доказателство за изключително голямата му благосклонност към младия мимбренхо. Малкият син на вожда не биваше да отказва това великодушно предложение, така че яхнали превъзходни коне, ние препуснахме в свежото утро, отправяйки се отначало в южна посока.
Осма глава
Под земята