Великанската скалиста крепост, издигаща се отсреща, насред басейна на някогашното езеро, беше горе равна и образуваше почти равномерен куб, чиито страни бяха обърнати кажи-речи точно към четирите посоки на света. Тъй като се бяхме спрели пред южния му ъгъл, имахме възможност да виждаме южната и западната му стена. Общо взето и южната се издигаше отвесно нагоре, ала тя имаше дълбоки пукнатини, а и в средата си стръмна урва, която, както си личеше от пръв поглед, водеше право към върха. Това съвпадаше с казаното от Комарджията, а именно, че огромната скала може да бъде изкачена от южната и от северната й страна.
Западната страна представляваше отвесна плоскост, чиято равномерност се нарушаваше единствено в долната й част. Там лежеше онзи каменен блок, който се бе откъснал от скалата и беше паднал долу. Ясно различихме и по-дребния камънак, запълнил цепнатината, останала между блока и стената.
За да стигнем дотам, трябваше да вървим около четвърт час, но не биваше да поемам такъв риск. Горе сигурно имаше хора и ако някой от тях беше застанал близо до южния ръб на скалата, то въпреки спускащия се вече здрач, неминуемо щеше да ни забележи.
Преди всичко бе необходимо да разузная къде се намираха индианците. Залових се с тази задача, докато мимбренхото остана при конете. Насочвайки се на северозапад, аз тръгнах по брега на някогашното езеро. Тъй като наоколо нямаше къде да се прикрия, трябваше да държа очите си отворени.
Вече бях изминал значително разстояние, когато право пред себе си забелязах малко облаче, приличащо по-скоро на някакво изпарение, което бавно се издигаше нагоре, разпиляваше се и изчезваше. Това беше дим, и то дим от индиански огън, който се поддържа със съвсем малко дърва и затова не образува гъст пушек. Все още можех да вървя прав, обаче скоро клекнах и продължих пътя си като четириного.
Не след дълго зърнах шест шатри, край които се мяркаха хора. Налагаше се да легна по корем на земята и да се придвижвам пълзешком, докато най-сетне се приближих до шатрите толкова, че имах възможност да различа фигурите, изрисувани по тях.
Съществува обичаят всеки индианец да изобразява на своя вигвам, или поне върху стените на своята лятна шатра от ленено платно, знаците на своето име или пък някаква рисунка, която по един или друг начин е свързана с някое значително събитие от живота му. Едната от тези шатри бе цялата опасана с голяма змия, нарисувана с червена боя. На друга пък се виждаше кон, а на трета — вълк. Между тях индианците сновяха насам-натам или лежаха на земята и пушеха. Пред шатрата със змията имаше две забити в земята копия. Изглежда там живееше техният предводител.
Вече знаех къде се намират юмите и коя местност трябваше да избягвам. Тъкмо се канех да се върна при мимбренхото, когато от споменатата шатра излязоха трима души — двама мъже и една жена. Веднага я познах — беше красивата еврейка Юдит.
Единият от мъжете беше Мелтън, а другият — някакъв индианец, несъмнено собственикът на шатрата. Една-две минути продължиха разговора си навън, после индианецът се прибра във вигвама си, а мормонът и Юдит се отправиха към мината.
Зарадвах се да зърна Мелтън веднага с пристигането си в Алмаден, ала това обстоятелство ме изложи на голяма опасност, защото двамата явно се канеха да преминат толкова близо край мен, че ме хвана страх да не би да ме открият. Тъй като лежах върху рохкав пясък, залових се колкото се можеше по-бързо да издигна пред себе си малка купчинка, която все пак да не е толкова висока, че да бие на очи, но пък същевременно да ме прикрива достатъчно, за да не бъда забелязан от човек, който в момента не подозираше някаква опасност.
Мелтън и Юдит ме отминаха, без дори да хвърлят поглед към мястото, където се намирах. Те разговаряха и се смееха и очевидно бяха в много добро настроение, докато по всяка вероятност бащата на девойката беше затворен някъде дълбоко във вътрешността на огромната скала. Двамата се отправиха към северната й страна, край чийто западен ъгъл ги видях скоро да изчезват.
Вече можех да се върна обратно. Това стана по начина, по който бях дошъл — отначало пълзейки по корем, после на четири крака, докато най-сетне, когато вече никой не можеше да ме види, продължих да вървя прав. Слънцето се беше скрило и типичното за онези географски ширини бързо здрачаване напредваше неудържимо. Щом се озовах при конете, ние се метнахме на седлата, но останахме да поизчакаме още някоя и друга минута. Трябваше да използвам точно онзи миг, когато щеше да стане толкова тъмно, че никой да не може да ни види, но същевременно все още щеше да е достатъчно светло, за да успеем да открием входа на пещерата без особени усилия.