— Но къде е мостът?
— Няма го. Вероятно хората, които са го използвали последни, са го съборили в бездната. Искали са да прикрият всички следи за това, че проломът може да се прехвърли с помощта на мост. Дупките са запълнени нарочно, за да не бъдат открити от някой друг. Но очите на моя млад брат имат много остър поглед.
— Но не очите ми направиха това откритие. С крака си усетих, че тук земята е по-мека от скалата. Ако мостът все още беше на мястото си, можехме да огледаме и отсрещната част от пещерата.
— Не ни е необходим мост, защото ще проникнем по друг начин в галерията, която започва отсреща. Както предполагам, там има дупка, през която ще се спуснем в нея.
— Кога? Още тази вечер ли?
— Не, утре. Дупката е закрита и в тъмнината едва ли ще я намеря, а на открито не бива да палим никаква светлина. Ала след настъпването на деня ще влезем в галерията, за да я проучим. А сега да се нахраним! После ще отида да се запозная с околностите.
— Поразяващата ръка ще ми разреши ли да го придружа?
— Не. С удоволствие бих те взел със себе си, но ти трябва да останеш при конете. За тях пещерата е нещо чуждо и те се страхуват. Ако ги зарежем сами в тъмнината, като нищо по-късно можем да ги търсим в пропастта.
И така момчето остана в пещерата и след като изядохме нашата най-обикновена вечеря, аз се отправих на разузнаване. Щеше да ми се наложи да изчакам, докато звездната светлина станеше по-силна. Първо тръгнах покрай отвесната стена на скалата и когато стигнах северния й ъгъл, спрях. Там седнах на земята и започнах да размислям.
Имах намерение да проуча пътя, който водеше нагоре по скалата. Но това начинание можеше да стане твърде опасно за мен при царящата в момента тъмнина. Не беше изключено по пътя да имаше някакви хора, които да чуят стъпките ми.
Там, където седях, бяха пръснати доста камъни с най-различна големина. Това също беше една от причините, накарали ме да спра на споменатото място защото, ако по пътя ми се намираха по-начесто такива отломки от скалата, то тайното ми промъкване неизбежно щеше да се превърне в непрекъснато препъване и падане.
Чаках около час. Наоколо се беше възцарила мъртвешка тишина. И ето че бледите допреди малко звезди заблестяха по-ярко. Вече можех да виждам по-надалече и тъкмо се канех да стана от мястото си, когато долових приближаващи се стъпки. Залегнах зад един от споменатите по-големи камъни. Стъпките идваха право към мен. Различих силуета на някакъв индианец, който се спря наблизо и се огледа. След като не видя жив човек, той издаде полугласно възклицание на разочарование и седна на един камък, който се намираше най-много на три крачки от мен.
Това ми беше в крайна степен неприятно. Камъните бяха разположени така, че беше невъзможно да се оттегля обратно, без да ме чуе и забележи. И така, не ми оставаше нищо друго освен търпеливо да чакам да си отиде. След доста продължително мълчание го чух да възкликва:
— Уф!
После той се изправи и пристъпи няколко крачки напред. Някой идваше… беше еврейката! Скоро станах свидетел на извънредно странен разговор, по време на който индианецът се нарече Хитрата змия. Значи той беше собственикът на видяната от мен шатра, както и предводителят на намиращите се тук триста юми. Един от помощник-вождовете на Голямата уста. Както скоро разбрах, той разполагаше с доста сносно словесно богатство от английски и испански думи. Изглежда еврейката не притежаваше и една двайсета от неговите знания, а не разбираше и дума индиански. По тази причина те просто не можеха да си кажат онова, което искаха, но все пак се разбираха, макар тук-там да възникваха недоразумения, които можеха да те накарат да се превиваш от смях. Там, където им липсваха думите, те си помагаха с жестове и какви ли не знаци.
Когато тя се появи, той я хвана за ръката, заведе я при камъка, където беше седял, и каза:
— Хитрата змия си помисли вече, че Бялото цвете няма да дойде. Защо тя го накара да я чака?
Наложи се да повтори въпроса си няколко пъти и да го изрази по най-различни начини, преди тя да схване какво искаше да й каже.
— Мелтън ме задържа — отвърна тя. Този път той не я разбра. Тя повтори думите си, като му дообясни със знаци.
— Какво прави сега?
— Спи — отговори тя повече с жестове, отколкото с думи.
— А той мисли ли, че и Бялото цвете спи?
— Да.
— Тогава е глупак, който ще бъде измамен, понеже сам иска да измами. Бялото цвете не бива да вярва на думите му. Той я лъже и няма да изпълни обещанията си.