Когато се върнах в пещерата, казах на мимбренхото само че трябва да спим, за да станем още на зазоряване. После легнах върху одеялото си и след този тъй изморителен ден спах чак до ранно утро. Навярно мимбренхото е бил още по-изтощен, защото ми се наложи да го будя, и то той не можа веднага да се разсъни.
Предстоеше ни да претърсим галерията. След като се погрижихме за конете, ние се заловихме на работа. Първата ни грижа беше отвън, пред входа отново да натрупаме дребните камъни така, че пак да го закрият.
После се спуснахме надолу, а от другата страна на каменния блок трябваше отново да се катерим нагоре. Оттам можехме да огледаме целия индиански бивак. В него все още не се забелязваха признаци на живот. Въпреки това бяхме достатъчно предпазливи да продължим пътя си само пълзешком. Открихме завоите, споменати от Херкулес, и скоро спряхме при посоченото от него място. Намерих го без особени усилия. Той нямаше опит в подобни неща и беше закрил дупката по такъв начин, че изобщо не можеше да заблуди някой човек с остро зрение. Това място не се виждаше от индианския лагер и затова имахме възможност спокойно да се движим. Предпазливо отстранихме камънака. Така се откри един отвор, в който можеше да се спусне дори и някой по-едър човек. Намерихме й камъните, от които Херкулес беше направил нещо подобно на стъпала и слязохме по тях. Тъй като те бяха дялани, това ме накара да предположа, че галерията не беше дело на индиански ръце. Тя идваше отдясно и под лек наклон продължаваше да се спуска наляво, към вътрешността на огромната скала.
Най-напред я претърсихме надясно, което ще рече нагоре. Бяхме се запасили с необходимите факли. Само след броени крачки се изправихме пред пропастта, от другата страна на която се намираше нашата пещера. Конете познаха гласовете ни и тръгнаха към нас. Бяха прекарали нощта в пещерата и вече не се страхуваха от тъмнината. Понеже не исках да се приближават твърде много до бездната, със силни викове ги накарах да отстъпят назад, а когато заповядах на моя Хататитла «итеш-кош!» — легни! — той се подчини и жребецът на Винету последва примера му. Бях сигурен, че нямаше да се помръднат от местата си, преди да се върнем.
Близо до ръба на скалата открихме четири дупки, които отговаряха на намерените през миналия ден от отвъдната страна. Значи тук по-рано действително бе имало някакъв мост. После се върнахме обратно, за да тръгнем надолу по галерията.
Тя беше малко по-висока от човешки бой и широка приблизително един метър. По стените й имаше белези от работа с кирки, а тук-там се забелязваха следи от кръгли дупки, пробити с бургии. Здравите части от скалата са били взривявани с барут, следователно съвсем сигурно бе, че галерията е била прокопана от бели. Най-често тя минаваше през скали. Там, където се бе натъквала на цепнатини и проломи, са били използвани дялани камъни.
Навлизахме все по-навътре в нея, без да срещаме каквото и да било препятствие. Противно на очакванията ми въздухът беше доста поносим. Това обстоятелство ме накара да обърна внимание на нашите факли. Пламъкът им не гореше право нагоре, а макар и едва незабележимо се накланяше в посоката накъдето вървяхме. Следователно тук имаше слабо течение. Свежият въздух идваше откъм гърба ни и нахлуваше навътре в галерията. Тъй като движението му беше равномерно, то сигурно някъде имаше отдушник. Дали пък тази галерия не беше свързана с шахтата? Това бе твърде възможно, понеже тя продължаваше на изток, към центъра на огромната скала, където, както знаех, се намираше и шахтата.
Бяхме изминали вече над триста крачки, когато мимбренхото посочи към някакъв зазидан в стената камък.
— Тук нещо пише! — каза той.
Когато осветих мястото с факлата, успях ясно да прочета:
Alonso Vargas of. en min. у comp. A.D. MDCXI. След като допълних изпуснатото при съкращенията, се получи: Alonso Vargas, oficial en minas у companeros Anno Domini MDCXI, или в превод: «Алонсо Варгас, минен надзирател и другарите му, в лето Господне 1611.» Значи до наши дни бяха изминали повече от двеста и петдесет години, откакто този испански миньор бе прекопавал тук тази галерия. Преписах си надписа, защото за мен бе нещо ново, че на времето си испанците са били проникнали толкова навътре в тези отдалечени области на Мексико, което те наричали Нова Испания.
Продължихме нататък, докато най-сетне галерията свърши. На едно място тя беше преградена със зид, издигнат от дялан камък. И въпреки това пламъкът на факлата продължаваше да се накланя към тази стена, макар да не се забелязваше никакъв отвор. Но когато огледах зида, видях, че той представляваше нещо като решето. Там, където се срещаха ъглите на отделните камъни, хоросанът липсваше и така се бяха образували дупки, които можеха да се открият само ако се обърнеше внимание на течението и човек започнеше да ги търси. Издълбан криво-ляво с някакъв остър инструмент, на един от камъните забелязах следния надпис: Е. Л. 1821. Несъмнено Е. Л. бяха началните букви на някакво име, а цифрите показваха, че галерията е била преградена с този зид през 1821 година. По какви ли причини? Това можеше да ми е безразлично. Сигурно тогава е бил унищожен и мостът над пропастта и е бил затрупан с камъни входът на пещерата, който същевременно е бил и вход на минната галерия. Дупките в зида бяха оставени, за да се осигури достъп на свеж въздух в случай, че по-късно отново започнеше експлоатацията на мината — така животът на работниците нямаше да бъде застрашаван от отровни газове.