Напрегнахме слух. Нищо не помръдваше зад зида. Осмелих се да почукам, но не получих отговор. Въпреки това бях убеден, че моите сънародници се намираха нейде отвъд тази стена. Ако предположенията ми не ме лъжеха, можех да ги освободя, без да се излагаме на опасност. И така, някак си трябваше да преминем през зида. За целта се налагаше да изкъртим някои от камъните. Но не разполагахме с никакви други инструменти освен с ножовете си. Дупките ни даваха удобни изходни точки за започване на работата ни. За съжаление хоросанът бе станал твърд като гранит и след един краткотраен опит стигнахме до убеждението, че трябваше да се мъчим цял ден, за да извадим само един-единствен камък. И все пак се заловихме на работа. Та нали нямаше какво друго да правим, понеже докато навън беше светъл ден, не можеше нищо да предприемем!
Трудихме се, докато и двете факли изгоряха, а после продължихме известно време и на тъмно. Когато се почувствахме изтощени от изморителното си занимание, ние се върнахме в пещерата и заварихме конете да лежат там, където им бях заповядал да останат да ни чакат. Позволихме им да станат и им дадохме царевица. Ние също се нахранихме, а след като се запасихме с нови факли и свещи, пак се спуснахме в галерията. Взехме и пушките си, защото смятахме да ги използваме вместо железни лостове.
Трудна и напрегната работа беше да се изстърже хоросанът измежду камъните. Често ни се налагаше да спираме, за да си починем. Най-сетне, когато часовникът ми показваше вече седем часа привечер, ние успяхме да извадим първия камък. Надникнах през дупката. Отвъд зида цареше дълбока тъмнина. Вторият камък ни създаде по-малко затруднения. Изкъртихме го само след два часа. След още един час третият камък последва първите два. Вече беше десет часа. До полунощ отстранихме седем камъка, а около един часа можехме да се промъкнем през образувалия се отвор, което стана извънредно предпазливо и без каквато и да било светлина. Бяхме угасили факлите си, тъй като отблясъците от тях можеха да се забележат през дупката.
След като не забелязахме нищо подозрително, ние се осмелихме да вземем с нас една запалена свещ. И тогава най-напред видяхме, че от другата страна зидът беше измазан с цветна мазилка и по този начин не бе възможно вече да се различи от околните скали.
Озовахме се в широка и висока галерия, чийто таван се крепеше върху оставените за целта тук-там каменни блокове. Тъй като тя е била вече изчерпана, добиването на руда е било прекратено. Въздушното течение ни показваше да се насочим надясно, но въпреки това първо се отправихме наляво, за да разберем какво имаше там. Не стигнахме далеч, понеже само след броени крачки видяхме, че в галерията е станало срутване, което я е затрупало. Върнахме се, за да продължим надясно.
Скоро открихме покрай стените й какви ли не инструменти. Както изглеждаше, бяхме попаднали във все още използваема част от галерията. Усещаше се, че въздушното течение става все по-силно. После се натъкнахме на едно разширение, наподобяващо четириъгълно помещение, в чиято среда съзряхме голяма и тежка дървена клетка, състояща се от под и три стени. На четирите й ъгли бяха закрепени дебели, здрави въжета от усукани кожени ремъци. Другите им краища бяха завързани заедно на верига, която се губеше нагоре в един отвор с малко по-голям диаметър от самата дървена клетка. Сигурно този отвор представляваше шахтата, понеже въздушното течение теглеше нагоре. Големият дървен сандък беше рудничната клетка, която се товареше откъм страната, където липсваше стена. Наоколо се търкаляха и други най-различни предмети, с които в момента нямах време да се занимавам, защото цялото ми внимание бе привлечено от две тежки врати, направени от дебели, грубо одялани дъски, и подлостени с яки резе-та. Едната от тях се намираше точно срещу галерията, откъдето бяхме дошли, а другата бе от дясната ни страна. Навярно те водеха към онази част от мината, която в момента бе в експлоатация.