Нито минута по-дълго не биваше да продължавам разправията си с еврейката, защото едва се бяхме притаили в скривалището си, когато отгоре се разнесе шум, по който разбрахме, че клетката се спуска. Шумът се приближаваше. Скоро тя се показа и допря пода. Вътре видяхме Мелтън. На колана му беше закачен фенер. Той излезе навън, после се обърна, наведе се, посегна към вътрешността на клетката и издърпа един предмет, в който веднага разпознах някакъв вързан човек. Тук, долу под земята, звуците отекваха от зидовете и се усилваха в тесните пространства. Затова съвсем ясно чух всяка дума на Мелтън, когато той заговори на своя пленник:
— Ти изпитваше толкова силен копнеж по своето Бяло цвете! Ето защо те доведох тук, за да я видиш. А сега само гледай!
Той пристъпи до вратата, зад която беше затворена еврейката, отвори я и подвикна:
— Излезте, госпожице! Очаква ви радостна изненада. Юдит излезе. Той я заведе до лежащия на земята индианец и попита:
— Познавате ли този човек? Дано все още си спомняте кой е той!
— Хитрата змия! — смаяно възкликна тя. — Вие сте го пленили?
— Да, така направих! Сега ще разберете що за герой е новият ви любовник. Той дойде, за да ми поиска сметка и да ви освободи, а самият той се озова под земята. Никога повече няма да види слънцето. Твърде много неща ми разказахте за него, за да го оставя жив.
— Смятате да го убиете? — попита тя, като потрепери.
— Да го убия ли? Що за начин на изразяване! Нима непременно трябва да се нарече убийство решението ми малко да го позаровя в земята и да го покрия тъй добре, че по-бързо да заспи? А ако след това той не се събуди, туй си е вече негова работа.
— Значи ще го погребете жив!
— Да, ако ви прави удоволствие тъй да го наречете.
— Вие сте чудовище!
— Не се горещете толкова! Веднага ще ви докажа, че съм човек, и то твърде добросърдечен. Вие обичате червенокожия джентълмен, а и той не е безразличен към вас. Преди да умре, вие двамата ще бъдете заедно още два-три часа. Я си извийте ръцете назад, за да ги вържа на гърба ви, иначе бихте могли да злоупотребите с добрината ми и да развържете вашия обожател.
Тя отстъпи изплашено назад.
— Не си мислете, че безнаказано можете да вършите всичко каквото си поискате! Юмите ще отмъстят за своя вожд!
— И през ум няма да им мине! Те изобщо не подозират, че аз съм причината да изчезне.
— Но нали знаят, че се намира при вас! Пазачите сигурно са го видели да идва при вас.
— Аз ги заблудих. Те си мислят, че си е отишъл. Тъй като горе е тъмно, не беше трудно да наредя нещата така, че да ме вземат за него. После тайно вкарах вашия вързан обожател в клетката и грижливо го покрих, за да не заподозрат нещо двамата пазачи, докато ме спускаха надолу. Нямате никаква надежда за спасение. И тъй, подайте си ръцете!
Мелтън държеше в ръка един ремък. Любопитен бях да видя какво ли щеше да направи тя, след като знаеше, че съм наблизо и ще й помогна. Можеше със сигурност да разчита, че ще я освободя. Навярно и тя това си помисли, защото след кратко колебание протегна назад и двете си ръце.
— Хайде, вържете ме! Но няма да избегнете наказанието си!
— Да не би да сте станала пророчица, Юдит? Това е неблагодарен занаят.
Той върза ръцете й отзад на гърба и я бутна да влезе в тъмното помещение, където беше стояла затворена допреди идването ми. Тя остана спокойна и не се възпротиви. После той завлече вътре и индианеца, затвори вратата и тикна резето. След това известно време постоя с ухо на вратата, за да се опита да подслуша нещо. Светлината от фенера падаше върху лицето му, по което се беше изписал направо сатанински израз. След малко той влезе в рудничната клетка и с едно висящо въже даде знак на хората горе и те започнаха да я издигат. Светлината от фенера му изчезна, а шумът, причиняван от клетката при удрянето й в стените на шахтата, постепенно замря.
Бях мислил Мелтън за по-предпазлив и по-умен човек. Ако бях на негово място, поведението на Юдит сигурно щеше да ми направи впечатление. Щях да си кажа, че тя непременно има някаква причина, за да посрещне посещението ми с такова спокойствие и щях да се помъча да открия каква е тя. А че подобно нещо изобщо не му мина през ума, не бе никаква препоръка за неговата проницателност и досетливост.
Откакто се бяхме промъкнали през дупката на стената, моят мимбренхо не беше казал нито дума. Сега обаче изглежда толкова се учуди на поведението ми, че му беше невъзможно повече да мълчи. Щом се изправихме иззад струпаните дъски и греди, той се обади: