Изразът на безкрайно учудване все още не беше изчезнал от лицето му. Той просто не намери думи да отвърне нещо на казаното от мен. Аз обаче използвах мълчанието му и продължих:
— Няма да ни е трудно да победим юмите, които охраняват Алмаден, но нямам желание да проливаме кръвта им. Нека Хитрата змия ми каже дали иска да остане мой враг, или предпочита да бъде мой приятел!
Още предишния ден, когато подслушвах разговора му с еврейката, индианецът ми се беше видял почтен човек и сегашното му поведение само потвърди доброто ми впечатление от него. Погледът му беше открит и честен. Без да откъсва очи от мен, той размисли минута-две, а после отговори:
— Заповядано ми е да се държа като враг на Поразяващата ръка и трябва да се подчинявам на тази заповед. Но той спаси от смърт и мен, и Бялото цвете. Затова ми се иска да му подаря моето приятелство. От една страна, не мога да постъпя както ми повелява сърцето, а, от друга, не бива да се държа така, както ми е заповядано. Не съм нито приятел, нито враг на Олд Шетърхенд. Нека той направи с мен каквото поиска.
— Добре! Моят брат говори много разумно. Но ще се примири ли с участта, която ще определя за него?
— Да. Тук смъртта ми щеше да е неизбежна. Вземи ми живота! Няма да се съпротивлявам!
— Не се домогвам до живота ти, но макар и временно, ще ти отнема свободата. Ще станеш ли доброволно мой пленник?
— Да.
— Ще трябва ли пак да те вържа, за да съм сигурен, че няма да ми избягаш?
— Дали ще ме вържеш, или не, е все едно. Аз ще остана при теб, докато ми кажеш, че пак съм свободен. Но не бива да искаш нищо друго от мен. Не мога да ти помогна и няма да ти дам никакви сведения.
— Добре, споразумяхме се! Ти си мой пленник и ще се подчиняваш на всички мои нареждания. Не ми е необходима помощта ти за онова, което имам намерение да правя.
След като развързах ръцете на Юдит, аз се залових да търся и другите пленници. Помещението, където еврейката бе стояла затворена, беше малко. Там някога бяха започнали да копаят галерия, но съвсем скоро бяха преустановили работа, защото в тази посока не бяха намерили нищо. Явно останалите пленници трябваше да се търсят зад другата врата. Когато я отворих, ние се озовахме в нещо като изсечена в скалите стая, откъдето започваха три отделни галерии в три различни посоки. Тук въздухът беше лош. Миришеше на сяра. Трудно се дишаше. По две от галериите можеше свободно да се продължи нататък, но на входа на третата видях врата с две резета. На нея имаше малко прозорче с капак, също както е на затворническите врати. Отворих го, за да погледна през него, ала бързо се отдръпнах, понеже отвътре ме лъхнаха такива вонящи изпарения, които едва се понасяха. А когато доближих свещта до отвора, тя за малко щеше да угасне.
Но още по-лошо стана, след като дръпнах двете резета и отворих широко вратата. Блъсна ме тежък, застоял въздух, а миризмата беше неописуема. В сравнение с него царящият обикновено въздух в средната палуба на разни съмнителни кораби, превозващи преселници, бе направо чист озон. В съответствие с галерията, която затваряше, тази врата бе значително по-ниска от другата. За да мине човек през нея, трябваше да се наведе. И все пак в тази галерия бяха подслонени толкова много хора! Те бяха налягали на земята, непосредствено зад самата врата, мъже, жени и деца, кой където свърне. Веднага щом светлината падна върху тях, те се надигнаха и в същото време се разнесе дрънченето на железа, защото прангите на ръцете и краката на тези клетници бяха свързани помежду си с вериги. От страх децата започнаха да плачат. Жените завикаха за хляб. Мъжете запроклинаха, закрещяха ми нещо гневно и се заблъскаха към мен, за да ме изтикат назад и да се измъкнат от тесния си затвор. Сграбчиха ме, оковани в пранги и вериги юмруци се размахаха пред лицето ми. Това бяха мигове на най-голяма възбуда. Но бяха необходими само няколко енергични думи от мен и заплашителната ярост на хората се превърна в радост. Разнесоха се ликуващи викове. Въпреки веригите си, започнаха да ме прегръщат. Всеки искаше да ми стисне ръката, а мнозина заплакаха от щастие. Измина доста време, преди да се успокоят поне до там, че да получа отговор на въпросите си.
Вождът наблюдаваше тази сцена отстрани. Когато не бях вече тъй плътно наобиколен от хората, той се възползва от възможността да се приближи и се обърна към мен с думите:
— Казах, че Поразяващата ръка не бива да очаква помощ от мен, но все пак едно мога да му издам — ей там, в онази цепнатина на зида е скрит ключът, с който се отварят прангите и се свалят веригите.