Вождът беше един полудив човек, но не можеше безучастно да наблюдава нещастието на тези хора. Доброто му сърце го беше подтикнало да ми издаде къде се намираше ключът. Навярно аз и без друго щях да го намеря, защото щях да се досетя, че ще трябва да се търси нейде съвсем близо до мястото, където преселниците са затворени, обаче така ми се спестяваше търсенето и освобождаването на клетниците стана по-бързо. Те си помагаха един на друг и след по-малко от пет минути веригите бяха свалени и нахвърляни на един куп. Избавените хора се наканиха веднага да излязат навън. Положих големи усилия да ги накарам да пазят тишина. Шумът можеше да стигне до Мелтън и да привлече вниманието му. Тъй като не бяхме сигурни дали нямаше да ни се наложи да се отбраняваме срещу евентуално нападение, се разпоредих да се въоръжат с намерените наоколо инструменти, като чукове, кирки и други подобни.
Ако в първите мигове на голяма радост хората не бяха обърнали внимание на вожда, то сега те го забелязаха. Познаваха го. Знаеха, че е предводител на юмите, знаеха и каква вина носи за тяхната зла участ. Ето че в тях се надигна желание за мъст и аз трябваше да положа големи усилия да ги накарам да се откажат да го линчуват намясто. Успокоих ги, обяснявайки им, че ще го използваме като заложник и така ще имаме голяма полза от него.
Отправихме се към нашата пещера. Понеже се налагаше да вървим един подир друг, образуваната от нас колона стана много дълга. Затова запалихме всички останали свещи, както и няколкото миньорски лампи, които висяха окачени на една от стените. Естествено, заради подземната пропаст не можахме да минем направо за пещерата, а трябваше първо да излезем на открито през вече описаната дупка. След като последен се измъкнах навън, ние пак я затрупахме. После се спуснахме по споменатите неведнъж завои и откъм другата страна на големия каменен блок отново се изкачихме нагоре и така се добрахме до пещерата. Тя бе достатъчно голяма, за да побере всички хора.
Беше станало вече два или три часът и следователно беше крайно време да спипаме Мелтън. Още преди развиделяване трябваше да сме напуснали Алмаден. Ето защо на първо време не се впуснахме в по-продължителни разговори. Избрах десетина от най-яките мъже, които щяха да ме придружават с мимбренхото.. На останалите хора втълпих да не излизат от пещерата, защото това можеше да доведе до разкриването ни. Те ми обещаха да се вслушат в предупрежденията ми. Не се безпокоях за вожда. Бях убеден, че той щеше да спази обещанието си и нямаше да предприеме никакъв опит за бягство.
Не беше необходимо тепърва да търся пътя, който водеше нагоре. Всеки от придружаващите ме десетима мъже го знаеше, понеже именно по този път ги бяха отвели горе. Изкачването вървеше добре. Не се налагаше да сме кой знае колко предпазливи заради постовете. Нека ни чуеха! С голяма сигурност можех да предположа, че щяха да ни помислят за приятели.
От двете страни на вратата си шахтната кула имаше няколко отвора, служещи за прозорци. През тях струеше светлина. Това обстоятелство ме зарадва, защото така имахме възможността да видим кое къде е и накъде да се насочим. С шумни крачки тръгнахме право към постройката и колкото се можеше по-бързо нахълтахме вътре. Тримата индианци, които безделно се излежаваха на земята, скочиха на крака, но преди да успеят да ни окажат съпротива бяха повалени на пода и вързани със собствените си колани. На всеки от тях запушихме устата така, че да не може да вика. После ги изнесохме навън и ги оставихме на такова място, че никой да не ги забележи от кулата. Накараха десетимата мъже да насядат при тях. Взех тази предпазна мярка заради Мелтън, който не биваше веднага да разбере как стояха нещата.
Вярвах, че за да го пленя, няма да се нуждая от чужда помощ, но за всеки случай взех със себе си малкия мамбренхо, защото в подобно положение на него можех да се осланям повече, отколкото на моите десет бели придружители, тъй като те бяха твърде неопитни в суровия живот на Дивия Запад.
И в шахтната кула също намерихме няколко малки фенера. Запалих един от тях и го закачих на най-горния илик на жилетката си. При нужда много лесно можех да го закривам с якето си. Бях очаквал да открия подемния механизъм тук горе в шахтната кула, обаче не беше така. Сигурно той се намираше някъде по-надолу, а защо беше там, в момента не беше нужно да си блъскам главата над този въпрос. Няколко от стъпенките на стълбата стърчаха извън отвора. Заслизах надолу по тях и мимбренхото ме последва по петите. В горната си част дупката беше значително по-широка отколкото по-надолу. Тук можеха да се спускат доста по-обемисти предмети. Когато стълбата свърши, ние видяхме, че сме се озовали в едно четириъгълно разширение на шахтата. И тъкмо тук над продължаващата надолу шахта се намираше подемния механизъм. Той се задвижваше с помощта на маховик, а веригата се навиваше върху един валяк с огромен диаметър. Рудничната клетка висеше горе. По трите стени на помещението бяха окачени какви ли не предмети, а откъм четвъртата страна зееше широк отвор. Оттам започваше галерията, която търсехме. Напрегнахме слух. Цареше пълна тишина. С тихи стъпки продължихме напред.