Закрих фенера и само от време на време за миг осветявах пътя пред нас. Галерията се оказа дълга, струваше ми се безкрайна. Най-сетне отдясно зърнахме една врата, а отляво — друга. Входовете и на двете бяха закрити с рогозки. Изглежда хората спяха. Поне тъй си мислех, ала се видях излъган, защото след като направихме още десетина крачки, дочух говор.
Пред нас се намираха други две врати, разположени съвсем близо една до друга. Гласовете се разнасяха отляво, тоест откъм жилището на Мелтън. Безшумно се приближихме и аз съвсем леко отдръпнах единия край на рогозката, закриваща входа. Вътре гореше свещ и светлината й ми даваше възможност да огледам цялото помещение. То беше доста обширно. В левия му ъгъл се намираше постеля от одеяла. В средата на стаята имаше грубо изработена маса, върху която лежаха два револвера и един нож. Освен това забелязах няколко малки столчета, сковани от по-дебели клони. На дясната стена висяха две пушки, а до тях и голяма кожена торба, която твърде вероятно бе пълна с патрони. Мелтън седеше на един стол без облегалка до масата и разговаряше с някаква индианка, която беше истинско олицетворение на човешката грозота. Тя бе застанала между вратата и масата. В момента, когато надникнах в стаята, негодникът тъкмо й казваше на вече често споменаваната езикова смесица следното:
— Навярно на вас двете ви е жал за нея, щом толкоз настоятелно ме питаш какво ще правя с момичето, а?
— Да ни е жал ли? — отвърна му индианката със стържещ глас. — Та ние се радваме! Тя не можеше да ни понася, също както и ние нея.
Очевидно ставаше дума за Юдит.
— Тогава сигурно ще се зарадвате още повече, ако те уверя, че тя никога повече няма да излезе от мината. Значи вие двете пак оставате сами и ще си бъдете господарки сами на себе си.
Ако ми служите вярно, добре ще ви възнаградя.
— Ще ти бъдем верни, сеньор, защото ни обеща толкова хубави неща и сигурно ще удържиш на думата си. Дано само да можеш да отблъснеш враговете, които очакваш!
— О, не ме е страх от тях. Те са направо побъркани, щом са дръзнали да тръгнат за Алмаден. Впрочем те изобщо няма да стигнат дотук, защото след като съгледвачите ни донесат сигурни сведения, веднага потегляме срещу тях и ще ги избием до последния човек.
— Но ние чухме, че заедно с тях били великият вожд Винету както и някакъв много смел бял воин. Него не го познавам, ала знам, Винету не може да бъде победен толкоз лесно. Неговата хитрост е ненадмината. Ами ако подмами хората ни да се отдалечат, а в същото време бързо дойде в Алмаден, която ще остане незащитена?
— Няма да успее. Но дори и невъзможното да стане възможно, вие добре знаете какво трябва да направите. Нито един незван човек не бива да влиза в шахтата. Никой не бива да вижда пленниците. Именно за такива случаи при подемния механизъм винаги има нож. Но никога няма да прибегнем до него, защото дори и да бъдем победени при Алмаден, нашата яка скала представлява такава крепост, която никой не може да изкачи, ако не му разрешим. А пък особено строги мерки са взети да не успеят да стъпят тук нито Винету, нито бледоликият, за когото спомена.
Не ми се слушаше повече, защото времето ни беше много скъпо. Затова отхвърлих завесата встрани и влязох в помещението.
— Много се лъжеш, мастър Мелтън, понеже ние сме вече тук!
Същевременно грабнах револверите и ножа, заставайки така, че той непременно да мине покрай мен, ако поискаше да стигне до пушките. Щом ме зърна, негодникът се стресна и отстъпи назад, сякаш виждаше призрак.
— Олд Шетърхенд! Хиляди дяволи! — извика той. — Тогава и Винету е тук! Тичай навън, изпълни дълга си! Това е белият, за когото спомена!
Последните думи бяха отправени към индианката. Тя понечи бързо да излезе, обаче аз я сграбчих и я блъснах назад с такава сила, че тя падна върху постелята на Мелтън. Мимбренхото веднага влезе вътре, за да я задържи. Жената се опита да се отскубне от него, а след като не успя, закрещя по посока на вратата, повтаряйки няколко индиански думи, от които разбрах само две — Ала и аква. Едната беше вероятно някакво женско име, а другата означаваше нож. Навярно виковете й бяха предназначени за втората възрастна индианка, с която живееха тук заедно. Тя трябваше да изпълни онова, което първата бе възпрепятствана да направи. Но в момента не можех да се занимавам нито с нея, нито с крясъците й, защото цялото ми внимание бе погълнато от Мелтън. Той беше грабнал единственото оръжие, което му бе на разположение, а именно стола където седеше, и като го размаха, се нахвърли срещу мен. С едно страшно проклятие се опита да ме удари с него по главата, ала аз се наведох, «гмурнах се» надолу, сграбчих го, вдигнах го и го запокитих към каменната стена така, че той рухна на земята като смазан. Ето че в този момент отвън нейде в галерията отговори друг женски глас. Мелтън се опита да се изправи на крака, но аз го хванах здраво за врата. Понечи да ме отблъсне от себе си с коляно, само че не успя. Нямах нужда от помощ, за да се справя с него, ала все пак мимбренхото се приближи. Той беше зашеметил старицата с един доста силен удар и искаше да ми помогне. В ъгъла бяха нахвърляни няколко ласа. Докато държах здраво Мелтън, с едното от тях той върза първо краката, а после и ръцете му. След като обезвредихме негодника, наредих на моя спътник: