— Остани тук! Аз трябва да изляза, защото, както изглежда, отвън става нещо.
Тъкмо когато напуснах стаята, недалеч пред мен се разнесе дрънченето на веригата на подземния механизъм. Светлината от моя фенер ми позволи да се затичам. Втурнах се напред. Когато стигнах до отвора на шахтата, видях, че другата стара индианка бе застанала до подемния механизъм, чиято верига току-що се беше размотала и изчезнала надолу. С един бърз поглед успях да разбера, че тя бе прикрепена за валяка с помощта на дебело въже от сплетени ремъци. Преди да мога да й попреча, старицата преряза ремъците и със силно дрънчене веригата тежко полетя надолу в шахтата, откъдето никой не бе в състояние да я извади.
Едва сега схванах значението на думите, изречени преди малко от Мелтън: «Вие добре знаете какво трябва да направите.» В случай че възникнеше голяма опасност от разкриване и никой друг не се намираше наблизо, двете жени бяха получили указание бързо да спуснат клетката долу и после да прережат ремъците на веригата. Стълбата водеше само до подемното съоръжение. По-надолу можеше да се слезе единствено с рудничната клетка. А ако тя, заедно с веригата, се намираше на дъното, то, поне за доста дълго време, беше направо невъзможно някой да се спусне до долните галерии. Пленниците бяха осъдени да загинат от глад и жажда и по-късно нямаше да има кой да разкрие виновника за тяхното нещастие. При цялата подлост и низост, на която бе способен Мелтън, все пак не бях очаквал от него подобно сатанинско злодеяние.
Потреперих от ужас. Какво щастие, че бях открил онази галерия! Побиха ме студени тръпки при мисълта, че в противен случай моите клети сънародници щяха да се намират сега долу, съвсем безпомощни, без изход и никакви изгледи за спасение. В същия миг видях, че старицата се кани да се изкачи нагоре по стълбата. Бързо я дръпнах назад, хванах я за ръката и я помъкнах след себе си към стаята на Мелтън. Тя и без друго не ми оказа особена съпротива. Щом ни зърна да се приближаваме, негодникът й хвърли поглед, изпълнен с тревога и напрежение, и я попита:
— Веригата долу ли е?
— Да — кимна индианката и се ухили. Тогава той дрезгаво се изсмя и с подигравателен тон се обърна към мен:
— Един дявол знае как си се добрал дотук, мастър. Успя да ме надхитриш, ала не и да постигнеш целта си.
— Каква цел? — попитах привидно непринудено.
— Знаеш каква не по зле от мен. Естествено, ще внимавам да не изричам думи, които по-късно биха могли да послужат като някакво доказателство срещу мен.
— Търся работниците от Асиенда дел Аройо. Къде са те?
— Нищо не знам за тях. На път са за Алмаден, но все още не са пристигнали. Тръгнах преди тях.
— Защо нареди да запратят веригата на дъното на шахтата?
— Аз ли? Та нали току-що сам чу, че го е направила жената!
— Защото ти й заповяда.
— Много ли си сигурен. Я я попитай! Тя ще ти каже всичко, каквото искаш да знаеш. Но ще трябва най-учтиво да те помоля да ме освободиш. Алмаден е моя собственост. Тук аз съм господарят и ако не ме развържеш, ще си носиш последствията.
— Не ме е страх от последствията. Какво ще стане с теб и дали изобщо някога пак ще бъдеш свободен, ще реши съдът.
— Съдът ли? Ти си луд! Че тук къде има съд?
— Той е вече на път за насам. Ще бъде разследвано кой е наел юмите да нападнат и опожарят Асиенда дел Аройо. Ще потърсим и работниците. Мисля, че след като ги намерим, ще ни разкажат за теб много похвални неща.