Бях сигурен, че трябваше само да поразровя под постелята, за да открия каквото търсех, и казах на мимбренхото да прекрати работата си, защото не желаех Мелтън да узнае, че сме намерили скривалището му. Щом видя, че момчето преустанови усилията си, негодникът отново започна да ни се присмива, но аз не си направих труда да му отговарям. Заедно с двете стари индианки го оставих под надзора на младия мимбренхо, излязох от шахтата и отидох при десетте мъже, които ни чакаха при пленниците. Един от тях бе достатъчен да пази червенокожите. Наредих на другите да ме последват в галерията, за да изнесат хранителните провизии. Тези запаси ни бяха необходими за из път, понеже бях взел само толкова храна, колкото бе нужна за мен и за момчето. После отведохме пленените постове долу, в стаята на двете индианки, а на десетте мъже наредих да се върнат с храните в пещерата, но да го направят толкова предпазливо, че никой да не ги забележи. Отпратих ги, защото на първо време Мелтън не биваше да ги вижда.
След като всичко това бе свършено, аз отнесох на ръце двете стари жени при пленените постове, а Мелтън преместихме в стаята на Юдит. Той не биваше да остава в стаята си, защото не исках да види, че щяхме да продължим претърсването й, а го отделих от останалите пленници, за да не научи от постовете, че заедно с мен е имало и други бели, които ги бяха изненадали и заловили.
Най-сетне се заехме да претърсим пода под постелята. Той беше от здраво утъпкана пръст. Ударих с юмрук тук-там и на едно място прокънтя на кухо. Когато разкопах с ножа си земята, аз се натъкнах на каменна плоча, която отстраних. Тя закриваше дупка, където намерих каквото търсех — един кожен портфейл, увит в парче кожа, за да бъде защитен от влагата. Отворих го, за да хвърля вътре бегъл поглед, понеже не исках да губя време за по-подробен оглед. Редом с няколко писма той съдържаше значителен брой документи — договорите на моите сънародници, както и договора за продажбата на асиендата. В едно специално отделение имаше цяло снопче банкноти, чиято стойност ми изглеждаше твърде голяма. Пъхнах портфейла в джоба си, закрих отново дупката така, както си беше преди, и разстлах отгоре одеялата. После изнесохме оръжията на Мелтън навън и се заловихме да направим същото и с него самия. За да не може да вика, натикахме в устата му един парцал. Когато започна да се съпротивлява, го вързахме за едно ласо и с негова помощ го изтеглихме горе. С ножовете си направихме неизползваема и стълбата, за да спечелим време по този начин. Когато с настъпването на деня юмите забележеха липсата на постовете, нямаше да могат да се спуснат в шахтата. Вярно, макар и само до подемното съоръжение, те имаха възможност да слязат с помощта на ласата си. Но за да ги затрудним и в това, нахвърляхме в отвора останките от изпотрошената стълба така, че те се препречиха и заклещиха в него и затвориха достъпа до галерията. Юмите щяха да се видят принудени с големи усилия да изваждат парчетата от стълбата, а по този начин щяхме да спечелим достатъчно време, за да се отдалечим от Алмаден толкова много, че преследването ни сигурно щеше да е безуспешно.
След като разпределихме помежду си оръжията на Мелтън, ние се наканихме да се спуснем от височината и затова му развързахме краката. Отначало той отказа да върви, но няколко по-здрави удара с приклад в ребрата го вразумиха и скоро закрачи с нас надолу, докато стигнахме до онази скала, където бях подслушал Хитрата змия и Юдит. Там отново стегнахме краката му с ремъка и го вързахме за един голям камък така, че не можеше да помръдне. Исках да го оставя на това място, понеже все още не биваше да вижда нито вече спасените работници, нито измамения от него вожд на юмите.
В пещерата горяха факли и свещи. Заварих моите сънародници да се хранят. Тъй като бяха гладували, веднага след завръщането на десетимата се бяха нахвърлили върху донесените от тях хранителни провизии. Казах им, че е крайно време да напуснем Алмаден, защото при настъпването на деня трябва да сме вече далеч от мината. Това ги зарадва.
Най-напред изведохме навън конете. На тях щяха да яздят на смени най-отпадналите хора. Мимбренхото щеше да върви начело като водач, а аз заедно с Мелтън щях да следвам отряда ни на известно разстояние. Ръцете на Хитрата змия бяха вързани отзад на гърба и немците го взеха помежду си.
Преди да тръгнем на път, засипахме входа на пещерата. Когато колоната от наши хора се отдалечи достатъчно, аз отидох при Мелтън, за да го взема. Развързах му краката и понеже той още не беше забравил ударите с приклад, тръгна с мен, без да се противи. Заради тъмнината с помощта на един ремък вързах едната му ръка за моята десница.