— Какво го прихваща мистър Мелтън, та ни кара да киснем в каютите! Имате ли представа защо го прави?
— Не.
— Да го вземат дяволите! Ако цял ден си се пържил на слънце, или ако си бил принуден да киснеш долу в тази задушна дупка, е цяла благодат и дори необходимост вечерно време да излезеш на открито да подишаш свеж въздух. Преди винаги сме имали тази възможност.
— Тъй ли? Значи това разпореждане е нещо ново?
— Да. И съм убеден, че е работа на Мелтън.
— Защо мислите така?
— Първо, защото ни отпращат долу откакто той се намира на борда и второ… но по-добре да си мълча.
— Искате да си мълчите, понеже ми нямате доверие, нали?
— А вие какво очаквате? Само преди някой и друг час се настанихте тук при мен, тъй че не можете да искате веднага да споделя с вас всичките си мисли.
За мен бе твърде важно да узная именно неговите мисли и затова отвърнах:
— Значи се страхувате от мормона и мълчите само защото смятате, че веднага ще му съобщя какво сте ми казали.
Не се бях излъгал в реакцията му, понеже щом изрекох тези думи той ми се сопна:
— Какви ги дрънкате! Аз да се страхувам! Много ми се иска да видя човека, който би могъл да ме изплаши! А да не говорим, че съвсем не мога да изпитвам страх от този тип, който само гледа да се докара пред хората и още от самото начало започна да ухажва Юдит, а не е нищо повече от един изпечен мошеник.
Този изблик на гняв ми показа, че Херкулес ревнуваше Юдит от мормона. Следователно съществуваше надеждата при определени обстоятелства да намеря в негово лице съюзник и по тази причина можех да бъда към него малко по-откровен, отколкото имах навик да съм към хора, които познавах едва от няколко часа.
— Защо не искате да разговаряте с мен откровено, след като най-открито ви заявявам, че въпреки очебийните усилия на мормона да спечели симпатиите на хората, аз не го смятам за почтен човек?
— Наистина ли? Така ли мислите? — бързо попита той. — Освен пресилената му любезност имате ли и други причини? Вие дойдохте с него на кораба, преди това сте били заедно с него и следователно сигурно го познавате по-добре. Впрочем както лесно може да се досетите тъкмо това за мен е също причина да ви нямам доверие.
— Възможно е, но не заслужавам подозренията ви. Вярно че с Мелтън живяхме две седмици в една и съща странноприемница, ала без да общуваме помежду си. Само през последния ден разговаряхме известно време когато разбра, че съм безработен бедняк и ме попита дали искам да стана счетоводител в Асиенда дел Аройо. Съгласих се, имайки предвид сегашното си положение, и днес той ме взе на кораба.
— Значи познавате Мелтън колкото и аз. Защо тогава казвате, че не е свестен човек?
— Не го твърдя въз основа на някакви факти, а защото някакво неопределено чувство ме предупреждава да внимавам. Имам предчувствието, че трябва да се пазя от него.
— Хмм! И аз изпитвам същото. Този тип не ми е сторил нищо лошо и все пак не мога да го понасям. Лицето му никак не ми харесва. Към всичко това се прибавят и странните погледи, които си разменя с моряка, дето отговаря за каютите.
— Така ли? Не съм забелязал подобно нещо.
— Да, хвърляха си един на друг скришом погледи, сякаш са стари познати, а същевременно се преструват, като че никога не са се виждали.
Това наблюдение беше извънредно важно. Изглежда ревността бе изострила зрението на Херкулес. Но не беше изключено и да се е излъгал. Ето защо го попитах:
— Дали не сте се заблудили? В сравнение с мормона онзи моряк стои толкова по-ниско, че почти трябва да изключим подобна интимна близост, каквато предполагате да съществува между тях според забелязаните тайни знаци или намигване. Възможно е да се познават от по-рано и това да е всичко. Може би погледите, които сте наблюдавали, са били просто един поздрав.
— Я оставете това! Ако тези типове са искали да се поздравят, можеха да го сторят съвсем открито. Но ако не са желали този поздрав да бъде забелязан и от други, значи сигурно имат някаква причина да държат в тайна познанството си, а тази причина в никой случай не може да е почтена.
— Прав сте. От утре ще наблюдавам двамата по-внимателно.