— Други ли? Кого имате предвид?
— На един търговец от Урес Мелтън е поръчал стоки, които са натоварени на споменатите коли, намиращи се при нас. Било е уговорено при предаването на товара им да бъде изплатена останалата част от общата стойност на стоките и аз ще се погрижа това да стане, защото обещах на коларите, че няма да ги ощетим. Остатъкът от парите ще бъде разделен помежду ви.
— Но как?
— Струва ми се, че цялата ви група се състои от трийсетина, така да се каже, обособени части, като някои от тях са само от по един човек, а пък други представляват семейства от по няколко души. Невъзможно е един млад самостоятелен мъж да има същите претенции, както и някой глава на семейство с жена и няколко деца. Обсъдете този въпрос и ми направете вашите предложения! Но запазете цялата работа в тайна докато стигнем Чиуауа, където ще бъдем сред апачите. Вероятно всеки от вас ще получи достатъчно, за да си купи там земя и на първо време горе-долу да се устрои.
Тогава преселникът, говорил от името на другите, се приближи до мен, сърдечно ми стисна ръката и каза:
— Помогнахте ни да се избавим от голяма беда. Как да ви се отблагодарим?
— Като работите здравата на новата си земя и не посрамите немския си произход.
Другите също ми подадоха ръка. В този момент виждах само грейнали от радост лица.
Върнах се при вожда, който изчакваше края на нашите преговори. Поиска да му кажа дали ние ще отидем при Винету или ще изпратим някой да го повика.
— Ще тръгна с бледоликите към Чиуауа — казах му аз. — Ще може ли моят червенокож брат да ми осигури коне за тях?
— Колкото иска Поразяващата ръка. Ние разполагаме с много коне, които взехме с нас като товарни животни.
— А ще преминем ли необезпокоявано през териториите на юмите?
— Моите воини ще ви закрилят срещу другите племена, ако те не пожелаят да се присъединят към договора, който сключих с теб. Но въпреки това няма да ви е лесно, понеже на бледоликите ще им липсва храна.
— Аз ще се погрижа за хранителните провизии. Ами какво става с Голямата уста? Очакваш ли го да пристигне тук?
— Канеше се да дойде, след като откара стадата на сигурно място в асиендата.
— Значи днес или утре все още не е възможно да се появи и затова можем да отидем при Винету.
— Но конете на моите воини не са тук.
— И това няма значение, понеже само ти и мимбренхото ще дойдете с мен. Няма ли наоколо да се намери някое ездитно животно за теб?
— Освен конят на Уелър тук се намират и други две животни, които бяха предназначени за Мелтън и за мен. Скрити са при едно малко езерце откъм източната страна на скалата.
— Тогава изпрати някого да доведе най-бързото от тях, тъй като възможно по-скоро трябва да тръгнем на път, ако искаме да стигнем до бивака на Винету още преди падането на нощта. На другия кон можеш да изпратиш вестоносец до онези воини, които пазят конете ви, за да научат какво се е случило и да знаят каква заповед си им дал. Утре вечер трябва да са тук с всички животни, защото вдругиден рано сутринта потегляме към Чиуауа.
Индианецът се съгласи и скоро доведоха коня му. Обясних на немците как да се държат в отсъствието ми към новите си приятели. Вождът направи същото със своите воини и изрично им заповяда да не изпускат из очи пленниците. После смушихме конете и потеглихме, сподирени от виковете на нашите хора, които се сбогуваха с нас.
Налагаше се здравата да пришпорваме нашите коне, защото сега трябваше да вземат пътя за много по-кратко време от един ден — за колкото го бяха изминали на идване. Лицето на вожда беше замислено. Никак не му бе лесно да приеме като свършен факт всичко случило се от снощи до този момент. Мимбренхото яздеше зад нас. Винаги когато хвърлех поглед назад, виждах бронзовото му лице озарено от безмълвна радост. Също като мен и той беше много доволен от неочаквания резултат от разузнаването ни и с право си казваше, че и той бе допринесъл не малко за нашия успех.
Явно конят на Хитрата змия си беше отпочинал добре, иначе щеше да изостане от нашите жребци. Той препускаше тъй енергично, че тъкмо когато слънцето изчезна на западния хоризонт, ние стигнахме до мястото откъдето бяхме свърнали с колите на север. Поехме в същата посока. След като се смрачи аз помолих вожда да спре и заедно с мимбренхото да почакат около половин час преди да продължат подир мен. Искаше ми се да изненадам нашите хора. Затова оставих на двамата коня и пушките си и тръгнах пеша.
Имах десетина минути път до бивака и бях убеден, че Винету беше разставил постове. Миризма на изгоряло ми подсказа, че бяха запалили огън. Това бе сигурен признак, че вождът на апачите се чувстваше в безопасност. Тъй като бях отишъл на разузнаване, той знаеше, че непременно щях да се върна да го предупредя, ако ги заплашваше някаква опасност. Следователно докато отсъствах, нямаше от какво да се опасяват. Беше тъмно, така че не можех да видя постовете, покрай които много ми се искаше да се промъкна незабелязано, и трябваше да се осланям единствено на слуха си. И понеже знаех привичките на апача, предполагах приблизително по какъв начин беше разпределил постовете, а това означаваше, че можех да ги избегна. Все пак в случай че някой от тях ми се изпречеше на пътя взех следната предохранителна мярка: наведох се и опипом събрах няколко камъчета. Докато внимателно се промъквах напред от време на време хвърлях по някое камъче встрани в храсталака. Тихото шумолене сигурно щеше да привлече вниманието на поста и той щеше да отиде да провери какво бе причинило този шум, а така щеше да се отстрани от пътя ми.