Малко по-късно всичко живо спеше дълбок, спокоен сън. Но затова пък толкова по-оживено стана в ранни зори. Хората се заприготвяха за път и когато най-сетне колоната ни потегли, сред нас нямаше вече нито един пленник.
Придвижвахме се по-бързо, отколкото можеше да се предположи, като се имаше предвид колко тромави и тежки бяха колите, защото с помощта на ласа за всяка от тях бяха впрегнати допълнително по пет-шест коня със своите ездачи. Освен това яздехме през равна пустиня, където нито едно дърво или храст не ни се изпречваха на пътя. Често преминавахме в галоп и ето как още преди свечеряване стигнахме до лагера на юмите в Алмаден, където и бели, и индианци шумно ни приветстваха.
Трябваше да отведем жадните животни на водопой. Но този ден не можехме да им предложим никаква храна. Най-подходящо място за водопой беше страничната пещера, в която имаше достатъчно вода за всички животни. Наредихме на малкия мимбренхо да заведе там юмите и те се смаяха немалко, когато след разчистването на дребните камъни видяха пещерата и галерията, за които не бяха имали и най-малката представа. Удивлението им нарасна, като разбраха, че по този път бяхме проникнали в шахтата.
Веднага след пристигането ни се случи нещо, което имаше неприятни последици. В първите минути всички се суетяха насам-натам така, че отделните хора трудно можеха да привлекат нечие внимание. Но после, когато всички се поуспокоиха и се образуваха отделни групи, дочух гласа на Мелтън, който подвикна на Уелър, легнал на земята доста далеч от него:
— Уелър, ей там виждам Комарджията, ама той не е вързан като нас? Как така?
— Къде е? — попита старият Уелър. — А-а, ей го там! Да не би този подлец да ни е предал?
— Естествено! Друго не може и да бъде, иначе и той щеше да е вързан. Де да ми бяха свободни ръцете и краката!
— Да, ако бяхме свободни, щяхме да му платим сребърниците, заслужени от този Юда. Комарджия, хей, Комарджия!
— Какво има? — попита Плейър, щом чу възбудените му викове.
— Я ела насам! Трябва да те питам нещо. Но и един друг човек долови гласа на Уелър и това беше Херкулес.
— Ха, старият Уелър! — чух го да казва. — Той е мой! Атлетът последва по петите Комарджията до мястото, където лежеше Уелър. Тръгнах подир него, за да мога в случай на нужда да предотвратя негови прибързани действия. Изглежда великанът беше вече превъзмогнал удара с приклад, нанесен му от младия Уелър, но дали също така бе превъзмогнал и жаждата си за отмъщение, беше съвсем друг въпрос. Може би трябваше да попреча на Уелър и Комарджията да разговарят, но не го направих с надеждата да узная нещо ново.
— Ти как попадна тук? — попита Уелър с тон, който съвсем не беше враждебен.
— Олд Шетърхенд ме изненада и ме плени.
— Значи си бил много непредпазлив. Но както си личи, ти си по-добре от мен и Мелтън, защото си свободен. Как стана така? Вероятно някак си се докарал пред Олд Шетърхенд и Винету. Как?
Комарджията размисли набързо дали щеше да е по-добре да каже истината, или не. Накрая отвърна:
— Защо не? Тъй като имахме за противници Олд Шетърхенд и апача, лесно можеше да се предвиди, че ще останем с пръст в устата. Освен това прозрях помислите ви — вие двамата щяхте да задържите за себе си лъвския пай, а на мен щяхте да оставите само трохите. Накрая…
— Е, накрая? Какво още? — настоя Уелър, когато другият млъкна.
— Накрая — продължи Комарджията — стана така, че не ми излизаха от главата тези клетници, на които беше съдено да загинат долу в шахтата от такава ужасна смърт. Изпитвах съжаление към тях и започнах да проумявам, че онова, което причинихме, бе всъщност тежко престъпление.
Лицето на Уелър се изкриви в особена, дебнеща гримаса.
— Можеш ли да ми кажеш какво смятат да правят с нас?
— Опасявам се, че за вас няма никаква надежда някога пак да бъдете свободни.
— Всъщност ти си заслужил същата участ като нас, но все пак се радвам, че поне на един от нас му е провървяло. Ами какво прави моят син?
— Истината ли искаш да чуеш?
— Сигурно е, че няма да умра от нея. Хайде, изплюй камъчето! Сам знаеш, че не съм мекушав човек.
Може и така да беше, обаче във въпросителния му поглед, който отправи към Комарджията, се четеше голям страх.
— Откровено казано, той е мъртъв.
— Мъртъв, мъртъв значи! — повтори старият Уелър, като затвори очи. Веднага пролича как му се отрази тази вест. Страните му хлътнаха, той силно пребледня и заприлича на безжизнен труп. След малко отново отвори очи и попита: