— И аз мисля така. Най-добре ще е да тръгна с другите за Тексас.
— Да, можеш да дойдеш с нас, понеже се надявам, че няма да ни лепнеш някое позорно петно.
— Не си мисли повече нищо лошо за мен! Може би ще си намеря работа при някои преселници, които си повел. Но предполагам, че са твърде бедни, за да си купят земя, да се установят на нея, че и да си наемат ратаи.
— О, те са били предвидливи и имат скътани достатъчно пари, за да си купят по малко земя. Сигурно ще те приемат, понеже си янки и добре познаваш страната и хората. Можеш да им бъдеш полезен. Но да не си посмял да ги подлъжеш да започнат с хазарта! Когато дойда някой път да ги посетя и чуя нещо такова за теб, ще си имаш работа с юмруците ми.
— Не се безпокой, сър! Хазартът ми опротивя, иначе нямаше да дойда дотук, за да се закопая в тази пустош. Вярно, на комар лесно се печели, но пък и още по-лесно всичко се пропилява. А ако работя, всеки спечелен долар ще ми е скъп.
— Я виж ти до какъв хубав мироглед си стигнал! Ако не му измениш, скоро ще постигнеш доста неща.
— Заклевам ти се, че така ще стане. Спечеля ли веднъж сто долара, тогава ще заработя с удвоено усърдие, за да ги умножа по-скоро на двеста или триста. А с такава сума човек би могъл вече да вземе под аренда някоя малка ферма.
— Хмм! Останали са ми точно триста долара, които не ми трябват. Не би ли могъл да ме освободиш от тях? Ще ти ги дам на заем.
— О, с най-голямо удоволствие, стига само наистина да искаш да ми помогнеш.
— Тогава ще ти дам сумата на безсрочен заем. Ще ми я върнеш когато ти е удобно и когато случайно намина при теб. Веднага щом прехвърлим границата ще ти дам парите и ти ще вземеш под аренда някоя ферма. Съгласен ли си?
— Ама че въпрос! Благодаря ти от все сърце! Докато съм жив няма да забравя, че единствено на теб трябва да благодаря, ако стана щастлив човек, който може да спи спокойно и няма защо да се страхува от последствията на делата си.
Комарджията изрече всичко това със съвсем сърдечен тон. Изглежда напълно сериозни бяха намеренията му да започне нов живот. Радвах се, че бях в състояние да му дам тези пари, които щях да отделя от сумата, взета от Мелтън и Уелър. И когато си разтърсихме ръцете, аз почувствах голямо удовлетворение.
Той като че нямаше намерение да прекрати своите благодарности, но аз нямах възможност по-дълго да му отделям внимание, защото изведнъж забелязах доста голямо стадо коне, които, подкарвани и насочвани от десетина червенокожи ездачи, се приближиха от север в галоп. Това бяха животните, за които Хитрата змия беше изпратил един вестоносец. Те пристигнаха, когато чезнеше последната дневна светлина и след като ги бяхме вече вързали наоколо за забити в земята колчета, се спусна нощта.
Водачите на тези коне бяха явно достатъчно съобразителни хора, за да вземат със себе си наръчи сухи клони, тъй че беше възможно да запалим няколко огъня. От хранителните провизии в колите успяхме дори да си направим малко пиршество.
После легнах да спя. Моите сънародници и мимбренхосите направиха същото. Ала юмите отскочиха до Алмаден, за да ограбят свърталището. На сутринта видях, че си бяха присвоили всичко, каквото бяха намерили там. И най-дребният предмет, който някой друг би захвърлил като безполезен, си има за индианеца своята стойност. Юмите бяха довели както двете старици, тъй и пленените пазачи. Бяха затрупали с камъни отвора на шахтата и входа на пещерата. Навярно и до ден днешен не се е намерил човек, който да има и смелостта и средствата да започне да експлоатира богатствата скрити в недрата на онези голи скали.
Рано сутринта бях пръв на крак и събудих добрия дон Ендимио де Саледо и Коралба заедно с неговите мулетари. След като си уредих сметките с него, вдигнахме от сън и другите хора и се започна прехвърлянето на товарите от колите върху гърбовете на конете. Тази работа се ръководеше от Хитрата змия, чиято собственост бяха товарните животни. Еврейката и баща й не се мяркаха наоколо. Навярно се бяха свряли в шатрата на вожда, понеже се страхуваха от мен. Седях до Винету и наблюдавах заниманията на хората. По едно време към нас се приближиха двама мъже, по чиито лица си личеше, че имаха да ни казват нещо важно. Това бяха асиендерото и юрисконсултото. Знаех си, че пак ще дойдат при мен, за да ми отправят какви ли не упреци. Откакто още миналия ден вечерта бях предал Мелтън на юмите, той се намираше под строга охрана в един от техните вигвами.
Двамата поздравиха високомерно, а юрисконсултото дори отново беше «надянал» строгата си служебна физиономия. Той се обърна към мен с думите: