Не след дълго чух как капитанът пожела на мормона лека нощ и се прибра в каютата си. Мелтън остана да се разхожда по палубата още около четвърт час, а после влезе в палатката и си легна. Значи предположението, че палатката е направена за него, се оказа вярно. Сега важното беше да изчакам да видя дали стюардът щеше да дойде.
Измина един час и още един. Стана полунощ. Бърборенето на моряците отдавна беше престанало. Възцари се такава тишина, че ясно се долавяше шумът от вълните, които корабът оставяше зад себе си. Веднъж се разнесе гласът на един моряк, който подвикна нещо на щурмана. Внезапно долових някакво раздвижване в палатката, но не беше шумът от обръщането на спящ човек, а ми се стори, че мормонът се изправи. Проточих врат, за да мога по-добре да чувам. В същия миг той драсна клечка кибрит, проблясна малко пламъче и на неговата светлина видях, че е седнал на постелята си и пали пура. Значи чакаше някого и все още не беше заспал.
Отново измина доста време докато най-сетне долових тихия въпрос:
— Санди Уелър, ти ли си?
— Йес, сър! — гласеше също тъй тихият отговор на английски.
— Тогава бързо влизай, за да не те види някой! Ще се преместя по-близо до входа.
Значи стюардът се казваше Алегзандър Уелър. Той изпълни желанието на Мелтън.
— Не се безпокой, сър! Освен щурмана и вахтения на палубата няма жив човек, а и тези двамата са на такива места, че не могат да ни забележат.
Възцари се кратко мълчание. Мелтън правеше място на госта си, а той пък бавно се настани до него. После мормонът се обади:
— Лесно можеш да си представиш, че изгарям от любопитство. Качих се на борда, изпълнен с напрегнато очакване, защото не знаех дали си на кораба.
— Що се отнася до това, сър, не беше никак трудно да получа тук мястото на стюард.
— Да не би капитанът да те познава?
— Нищо подобно.
— И не е разбрал, че с теб сме познати, нали?
— Да не съм луд да раздрънкам подобно нещо! За съжаление ме наеха не само до Лобос, а и за обратното плаване до Фриско.
— Няма значение, защото никак няма да ти е трудно в Лобос да избягаш от кораба.
— И аз така мисля и затова взех възможно по-малко вещи със себе си, за да мога незабавно да сляза на сушата без да ми се налага да оставям на борда каквото и да било.
— Само така! Но какво става с нашата работа? Кога тръгна твоят старец?
— Три седмици преди мен. Непременно е стигнал вече целта си. Той е бил там толкова често и толкова добре е запознат с всички обстоятелства, с всички хитри трикове, че всичко ще мине като по вода.
— Но дали индианците ще се съгласят с предложението му?
— Убеден съм, че да. Когато става дума за такава плячка никой червенокож няма и да помисли да откаже.
— Това ме успокоява. Остава само открит въпросът дали достатъчно бързо ще пристигнат, за да са на наше разположение.
— Сигурно е, че вече са на път. Но нима работата е толкова бърза, мистър Мелтън? Можем да свършим всичко съвсем спокойно и без никакво препиране.
— И аз си мислех така преди, ала вече не съм на същото мнение.
— Защо? Случило ли се е нещо?
— Да. Срещнах един човек.
— Че нима тази среща може да има чак такова значение за нашите планове?
— Дори изключително голямо, Санди! Беше истинска изненада за мен да срещна този човек толкова на юг и ако чуеш името му сигурно и ти ще бъдеш не по-малко учуден от мен.
— Кажи ми тогава кой е той!
— Всъщност би трябвало вече да знаеш, защото ти го видя тук на кораба.
— Значи може да е само онзи мъж, който ще работи като счетоводител. Така ли е?
— Разбира се! Че нали освен него никой друг не се качи на борда с мен в Гуаймас! И действително ли не го позна? Вече си се срещал с него и то при такива обстоятелства, че е направо учудващо да го вземеш за непознат. Бях убеден, че ще го разпознаеш и затова няколко пъти ти дадох знак да си предпазлив и колкото е възможно по-малко да му се мяркаш пред очите, защото и той би могъл да се сети кой си и къде те е виждал.
— Забелязах знаците ти, ама не ги разбрах. Някакъв си скитник, който сигурно се радва, че му се предлага случай да стане писар в една затънтена естансия, не може да има каквото и да било значение за нас.
— И аз бих казал същото, ако този изключително опасен човек наистина имаше намерение да стане счетоводител. Я си спомни за форт Уинтах и за твоите преживелици там!
— Не беше кой знае колко весело. Беше такова време, когато там страшно много се играеше хазарт. Бях завъртял хубава търговия и бях спестил пълна кесия с долари, обаче всичко загубих в Уинтах само за няколко часа. За мое щастие там беше брат ти Томас, който ми подари цяла шепа долари и после се застъпи за мен пред кръчмаря, та си намерих работа като келнер. Оттогава не съм го виждал. Нали знаеш защо ми се наложи тъй внезапно да изчезна. Човек не обича да говори за тези неща.