— Че защо не, Санди? На всеки човек, а нали всички ние сме хора, нищо човешко не му е чуждо. Впрочем Том се измъкна жив и здрав от онова толкова напечено положение.
— Вярно. Мистър Том Мелтън бе прибрал в джоба си вече доста хубава сумичка, когато ненадейно нещо прихвана офицера и той взе да твърди, че брат ти бил играл нечестно. Стигна се до кавга. Настояха мистър Мелтън да върне печалбата си, ала той просто застреля офицера и офейка. Двама войници, дочули разправията, се опитаха отвън да го спрат, но улучени от куршуми рухнаха на земята като пънове. Брат ти се измъкна от форта, яхна един от пасящите наблизо коне и си плю на петите. Беше истински подвиг при онези обстоятелства да избяга от едно укрепление.
— Да избяга ли? Е, Томас избяга от Уинтах…
— И не само оттам ами и по-късно пак се измъкна — прекъсна го Уелър. — Вярно, че се размина на косъм от бесилото, но изобщо никога нямаше да го заловят, ако Олд Шетърхенд не тръгна да го преследва. Ама какво зрение трябва да има този човек! Четири дни бяха по петите на брат ти, а не го намериха. И тъкмо тогава било писано да се появи Олд Шетърхенд и да чуе тази история. Застреляният офицер се оказа негов добър познат и затова той яхна коня си с намерението да залови брат ти.
— Да, цели четири дни по-късно и то след като никой от войниците и следотърсачите не беше успял да открие каквато и да било диря. Но този негодник има нюх на ловджийска хрътка. Той намери следите и гони брат ми чак до форт Едуардс където го предаде на коменданта. И клетникът наистина щеше да бъде обесен, ала стана така, че през последната нощ успя да избяга в дрехите на своя пазач, който бе имал глупостта да му се остави да го удуши. Та ти си виждал Олд Шетърхенд навремето във форт Уинтах, нали?
— Само като премина покрай мен на кон. Нямаше и половин час откакто се беше появил, когато научи за убийството и побърза веднага да тръгне. Тъкмо тогава стоях на прага на вратата и от съседа чух, че този уестман бил току-що пристигнал във форта.
— Е, в такъв случай не е никак чудно, че днес не го позна.
— Днес ли? — смаяно попита стюардът. — Какво искаш да кажеш? Да не би тъй нареченият счетоводител да е Олд Шетърхенд?
— Да, точно това искам да кажа.
— Човекът с глуповатата физиономия, когото ми наредиха да настаня в каютата на Херкулес, бил Олд Шетърхенд? Всеки, който е видял този ловец и дори само, когато бързо преминава на кон, знае много добре, че е невъзможно да има каквото и да било общо с подобен писарушка. Сър, всичко друго ще ти повярвам само това не, никога!
— Имам необорими доказателства, Санди. Видя ли го каква пушка има?
— Не, но изглежда са две и са скрити в един общ калъф от ленено платно.
— Наистина са две и всеки знае, че Поразяващата ръка винаги носи и двете си пушки — Мечкоубиеца и карабината тип «Хенри». В странноприемницата не ми убягна, че той не искаше да ги видя, обаче аз накарах ханджията да ми ги опише. Там уестманът се представяше за някакъв оголял и обосял несретник, а даваше от храната си на ханджията и на цялото му семейство. Ако наистина е такъв човек за какъвто иска да мине, той веднага и с радост трябваше да се съгласи с предложението ми. Но взе че си послужи с най-смешния претекст какъвто може да има, за да спечели уж време за размисъл. Никога не ме е виждал и въпреки това непрестанно ме наблюдаваше. Не му дадох да разбере, че съм го забелязал. Приликата ми с моя брат му е направила впечатление. Спуснал се е от Сиера Мадре. През онези пусти и опасни местности няма да дръзне да мине никой обикновен човек, още по-малко пък някакъв чужденец, който не познава страната, още повече че отвъд планините наскоро имаше метеж и там никак не беше безопасно. По този път ще се осмели да тръгне само смел и опитен мъж, който може да разчита както на себе си, тъй и на своите оръжия. Не забравяй, че не е имал никакви придружители!
Лесно можете да си представите, че следях този разговор с извънредно голямо любопитство и напрежение. Моето предчувствие ми беше направило както на мен, така вероятно и на други значителна услуга. Сега вече изведнъж разбрах, защо лицето на мормона ми беше направило такова впечатление, което не можеше да се дължи само на липсата на хармония в чертите и на особения му израз. Причината се криеше и в приликата му с неговия брат, който на времето се наричаше иначе. Аз тъй и не научих истинското му име. Дружбата ми с убития офицер бе за мен достатъчен повод, за да тръгна да преследвам престъпника, когото гоних до форт Едуардс и там го залових. Вече знаех как стоят нещата. Мормонът беше брат на онзи комарджия, мошеник и многократен убиец, а начинът, по който се изразяваше за злодеянията му, бе достатъчно доказателство, че и самият той не беше в особено добри отношения със законите.