— Воините на юмите са като деца, които нямат никакъв опит. Те се целят горе-долу сносно, ала по този начин никога няма да ме улучат.
— Наистина ли Поразяващата ръка мисли така? — подигравателно попита Силната ръка. — Следващото ми копие ще го прониже. Има ли някакво желание преди смъртта си?
— Да. След като падна мъртъв удари на твоя другар Дългата коса десет силни шамара, а после го накарай да ти ги върне!
— Веднага ще го изпълня, само че ей с това копие по твоята глава. На ти!
Гневът удвои силата му, ала му отне точността в прицелването. Копието профуча покрай мен, последвано и от оръжието на Дългата коса.
— Нали ви казах — изсмях се аз. — Вие сте деца, които лесно допускат да ги ядосаш и изобщо не размислят. Ще ви посъветвам как да постъпите. Защо сте двама, а хвърляте един подир друг? Човек по-лесно избягва едно единствено копие, отколкото две.
— Уф! — възкликна Дългата коса, а също и Силната ръка.
Двамата се спогледаха слисано, понеже тази толкова близка до ума мисъл все още не им беше хрумнала. Не беше кой знае колко умно от моя страна да им я подскажа, не се страхувах, защото се бях упражнявал да избягвам две копия, хвърлени едновременно. Едното отбиваш, а на другото се изплъзваш като правиш крачка встрани.
Вярно, че двамата юми последваха моя съвет, обаче не се уговориха кой къде ще се цели. Ето защо копията им не полетяха към една и съща точка. Един удар с дръжките на моите оръжия и крачка встрани. Не ме улучиха. Яростта от неуспеха им ги подведе незабавно да повторят опита си, но резултатът беше същият. Те нямаха вече нито едно копие, докато аз все още държах в ръка моите пет.
Ето че Винету се отдалечи от мен и се приближи до тях, за да може с карабината си да ги задържи по местата им в случай, че им хрумнеше да се изплъзнат с бягство от моите копия. Взех едното от тях в десницата си, а другите четири задържах в лявата си ръка. После извиках на противниците си:
— А сега воините на юмите ще разберат дали наистина Олд Шетърхенд умее да използва избраното от тях оръжие. Вие бяхте нечестни към мен, но това няма да ви донесе никаква полза.
— Нещо нечестно ли е имало? — попита апачът.- Какво? Не съм забелязал.
— Нима срещу мен нямаше десет копия, десет копия хвърлени срещу един човек, докато аз имам само пет срещу двама души?
— Уф! Вярно!
— Пресметни! Те имаха десет оръжия срещу мен, а от моите пет се падат по две и половина копия на всеки от тях и следователно, те са били в четирикратно по-изгодно положение от мен. Нима е справедливо?
— Не е, но никой не помисли за това.
— Аз помислих, но нищо не казах, тъй като ще компенсирам това неравенство. А сега, първото хвърляне!
Винету ме погледна и многозначително ми направи знак с глава. Така той ме попита дали първото хвърляне ще бъде само пробно, както обикновено бяхме свикнали да правим. Кимнах му утвърдително. Вляво зад противниците ми се издигаше едно дърво, под чиито първи клон имаше дървесна гъба. Реших нея да улуча. Изнесох левия крак напред, претеглих копието в десницата си, с помощта на палеца си му придадох необходимото въртеливо движение и го хвърлих. То се заби в средата на гъбата. Юмите гръмко се разсмяха, понеже оръжието беше прелетяло поне на четири крачки от тях. Винету погледна към дървото, кимна доволен от успеха на своя ученик и извика на присмиващите ми се индианци:
— Защо се смеят юмите? Нима нямат толкова разум, за да проумеят, че това бе само едно пробно хвърляне? Поразяващата ръка разполага с още четири копия. Две от тях ще се забият в левия хълбок на Дългата коса и на Силната ръка.
Така той ми посочи целта и аз знаех, че с помощта на двойното хвърляне щях да я улуча. Първото копие трябва да отвлече вниманието на човека, когото искаш да улучиш, а второто, последвало го мигновено, никога не пропуска целта, стига само да си се упражнявал достатъчно. Оставих две от копията на земята, стиснах третото в лявата си ръка, а четвъртото в десницата си и извиках:
— Значи в левия хълбок, каза Винету. Пръв ще е Силната ръка. Нека внимава!
Противникът ми не откъсваше очи от десницата ми. Прицелих се в дясната му страна, така че в стремежа си да избегне копието, да ми откриеше още по-добре левия си хълбок, и хвърлих оръжието. Все още това копие не бе префучало покрай индианеца, когато го последва и второто. Острието му се заби до дръжката в левия хълбок на моя противник, който извика и се строполи на земята.