— Това са били други хора при други обстоятелства. Не съм бил аз там. Държа го в ръцете си и когато си поискам ще му извия врата. Аз ще…
В силната си възбуда Хари Мелтън скочи на крака, при което главата му се блъсна в изпънатото корабно платно. Върлините бяха само подпрени върху дъските на палубата, не успяха да устоят на предизвиканото разклащане и изпопадаха в различни посоки, а тежкото платно погреба под себе си мормона и стюарда и… самия мен.
Ако исках да не ме открият бе много важно никак да не се бавя. Чевръсто си пробих път и се измъкнах навън изпод гънките на струпалото се върху мен платнище и се втурнах към люка. Когато слязох по стъпалата достатъчно ниско, аз леко подадох глава и видях как двамата също изпълзяха от рухналата палатка и то без да забележат, че съвсем наблизо е имало и трети човек. За подслушване не можеше повече и дума да става. Отидох да си легна в моята койка. Херкулес спеше като пор и понеже се постарах да не вдигам шум, той не ме усети. И добре че не прекъснах съня му, защото в този момент не знаех какво да отговоря на въпросите му. Едно беше ясно — не биваше да му казвам истината, понеже в противен случай непременно можех да очаквам от него да ми създаде големи неприятности. И така, легнах си, но не за да спя, а за да размисля над току-що чутото. Когато най-после затворих очи, през малкия люк вече нахлуваше дневна светлина.
Значи негодникът имаше намерение да ме убие! Това звучеше опасно, ала не ме тревожеше. Нали вече знаех в какво положение се намирах и във всички случаи щях да внимавам. Обаче иначе стояха нещата с надвисналата над преселниците опасност, да, повече нямаше никакво съмнение, че те се намират в опасност и тя беше толкова по-голяма, колкото по-малко знаех в какво се състоеше и кога и как щеше да ги връхлети.
Докато пътувахме, което ще рече до асиендата, нямаше да се случи нищо. Това бе сигурно. Мормонът беше казал, че дотам не бива да се предприема нищо срещу мен, защото иначе в другите щели да се събудят подозрения. Значи до асиендата и тях не ги заплашваше опасност. Ами после? После какво? Двамата споменаха за индианци, които щели да изпълнят отмъщението на мормона и да ме убият. Несъмнено те бяха същите, които застрашаваха и живота на преселниците. Значи индианско нападение. Не ми изглеждаше кой знае колко опасно. Но защо ли трябваше да нападнат немските работници? С изключение на поляка те бяха толкова бедни, че нямаше какво да се вземе от тях. Сигурно имаше и нещо друго, което в момента не бях в състояние да прозра, защото както дотук наученото тъй и наблюденията ми не бяха достатъчни. Обаче се надявах по време на пътуването ни да видя и чуя достатъчно, за да попадна на истинската следа.
По време на пътуването ни ли? Че нима трябваше да пътувам до естансията с мормона и хората му? Бях ли длъжен? Всъщност не. В Лобос можех да сляза на сушата и да изчезна. Но в такъв случай преселниците нямаше да избягнат злата си участ и ако тя ги връхлетеше, това щеше да тежи на моята съвест. Тази мисъл ме накара да реша да продължа заедно с мормона, а освен това с моята енергичност и дееспособност за мен щеше да е цяло удоволствие да разкрия коварните кроежи на Мелтън както и да ги осуетя. Той беше казал: «Именно защото се кани да ме надхитри, самият той трябва да бъде надхитрен». Е добре, значи хитрост срещу хитрост, нека бъде така!
Когато се събудих атлетът беше вече на крака и ме попита:
— Спах дълбоко и не съм чул кога сте се върнали. Да не би да са ви спипали?
— Не.
— А научихте ли нещо?
— Нищо важно — казах с безразличие.
— Тъй си и мислех — засмя се той. — Впрочем предрекох ви го. Само станахте за смях.
— Ами смейте ми се, но имайте добрината да мълчите, за да не ми се смеят и други.
— Да не би да ме смятате за дърдорко? — навъсено ме попита той. — Никога не съм бил клюкар и през ум не ми минава заради вас тепърва да ставам такъв. Тъй че няма да ви издам, още по-малко пък на онези двама негодници, които и без друго не мога да понасям. Отдавна имам предчувствието, че рано или късно здравата ще се спречкаме с мормона. —
Лобос отдавна беше останал зад нас. Бяхме преминали вече покрай Сан Мигел де Оркаситас и пътувахме към Урес, главния град на едноименния окръг.
Бяха се погрижили никой от преселниците да не върви пеша. Нашият асиендеро дон Тимотео Прухильо беше изпратил да ни посрещнат индианци от племето яки с коли, впрегнати в животни и ездитни коне, които заварихме да ни чакат в Лобос. Цялата работа до най-малките подробности беше организирана толкова добре, че всичко премина гладко без каквито и да било затруднения.