Колите приличаха на онези тромави и безформени превозни средства, с които на времето преселниците пресичаха североамериканските прерии. Те бяха предназначени за жените и децата, а освен това бяха натоварени с оскъдните вещи на немските семейства както и с предметите, които водачът на кервана бе закупил в Лобос по нареждане на асиендерото. Общо взето ездитните коне не струваха, обаче все щяха да свършат работа, още повече че пътуването бе толкова кратко. Водачът беше опитен вакеро или главен ратай с вече посивяла коса, мълчалив и мрачен човек, който с никого не разговаряше и изглежда изпитваше някакво уважение най-много единствено към мормона. Двамата яздеха един до друг начело на кервана. Аз се бях присъединил към атлета и се преструвах, че изобщо не се интересувам от другите хора. Но скришом вниманието ми беше насочено и към най-незначителните неща, защото иначе едва ли щях да изпълня задачата, с която се бях нагърбил. Херкулес беше добър ездач, тъй като често беше работил в циркови трупи, където бе имал възможност да се упражнява в езда. Той често се усмихваше на начина, по който седях на седлото — наведен напред, привидно без особена устойчивост, какъвто бе маниерът на опитните прерийни ловци, които по време на обикновена езда изглеждат заедно с коня си като задрямали, докато някоя случка ненадейно така оживи и ездача, и животното, че и двамата начаса се превръщат в съвсем други същества. Атлетът критикуваше лошата ми, на пръв поглед несигурна стойка и когато най-сетне видя, че забележките му нищо не променят, кажи-речи ме наруга:
— Човече, като че ли досега говорих на вятъра! Каквито и усилия да полагам, от вас и до края на живота ви няма да излезе дори посредствен ездач. Клечите върху гърба на крантата си като някое хлапе на своето дървено люлеещо се конче. Срам и позор!
От Херкулес не биваше да очаквам любезности, но все пак бях забелязал, че към мен не проявяваше вече онова безразличие та даже и неприязън, както през първия ден на нашето запознанство. Често когато го изненадвах с някой бърз поглед, забелязвах в очите му израз на дружелюбие и топлота. Но тогава той бързо ги свеждаше, сякаш се срамуваше, че за някоя и друга секунда беше забравил своята ярост и своя гняв.
Стюардът Санди Уелър беше останал на кораба, ала не се съмнявах, че много скоро след слизането ни на сушата той беше избягал, за да служи някъде и някак на тъмните цели на мормона.
Вярно, че Мелтън все още се отнасяше към преселниците с онова внимание, което те смятаха, че могат да очакват от него, имайки предвид задълженията му към тях. Но откакто бяха стъпили на брега той вече не проявяваше онази пресилена любезност, с която бяха свикнали още от първите дни на борда. Колкото повече се отдалечавахме от брега на океана и колкото по-сигурно му бяха в ръцете, толкова повече намаляваше учтивостта му към хората.
За пръв път идвах по тези места и не познавах разположението на окръжния град Урес, през който всъщност трябваше да минем. Но знаех, че се намира на Рио Сонора, южно от Ариспе. Градът се е разпрострял на левия бряг на реката в плодородна равнина и е обграден от великолепни градини. Затова предварително се радвахме на пристигането си в това селище, още повече че дотогава бяхме пътували най-често през диви и пустинни земи, а в Урес се надявахме да имаме един ден почивка. Предполагах, че се приближавахме към града, понеже отдавна бяхме прекосили Рио Сан Мигел, приток на Рио Сонора и с всеки изминал час зачестяваха признаците, че пред нас се намираше някое по-значително населено място. Все повече ставаха и пътищата, или поне това, което там се разбира под понятието «път». Покрай нас минаваха отделни пътници, най-често ездачи, тук-там се появяваше по някоя асиенда или естансия, които обаче ние винаги заобикаляхме.
Нямаше как да не ми направи впечатление, че мормонът все се стараеше да не даде възможност на пресрещащите ни хора да разговарят с нас. Той неизменно се насочваше към въпросния човек и започваше настоятелно да му приказва, докато керванът ни отминеше. Или не биваше да бъдем предупредени да се пазим от нещо, или пък мормонът не желаеше никой да узнае какви сме и накъде сме се отправили. Поведението му затвърди в мен убеждението, че той даваше на всички лъжливи сведения. Към това се прибави и обстоятелството, че промени посоката, към която се бяхме придържали дотогава, насочвайки се на североизток. Във всеки случай Урес не се намираше там. Бях решил пред Мелтън да не давам никакъв израз на подозренията си, но този път смуших коня си да се приближи до него, за да го попитам най-учтиво къде се намира градът и кога ще пристигнем там. Той ме измери с отровен поглед и ми отговори: