— Какво ви интересува Урес, сър? Нима съм казал, че ще влезем в това селище?
— Казахте, че Асиенда дел Аройо се намирала зад Урес и аз си помислих…
— Помислили сте, помислили сте! — прекъсна ме той. — Да, асиендата е зад Урес, но не в права посока а малко встрани. Да не би да искате заради вас да се отбиваме от пътя си?
— Нямам такова намерение. Впрочем сигурно ще признаете, че въпросът ми беше съвсем естествен и ни най-малко нахален.
Обърнах му гръб. На зададения ми на испански въпрос Мелтън беше отговорил на английски, за да го разбера само аз. Много вероятно и старият пеон или вакеро, който яздеше до него, също не биваше да узнае каквото и да било от тайните му планове. А освен това предполагах, че мормонът искаше да избегне Урес, за да не разберат жителите му, че голяма група преселници са се отправили към Асиенда дел Аройо. Нещо се кроеше срещу тези хора и то трябваше да остане в тайна.
Още същия ден привечер стигнахме до Рио Сонора, но както предполагах доста над града. Брегът се спускаше постепенно надолу, а водата не беше дълбока, тъй че сравнително лесно се прехвърлихме отсреща. Всъщност трябваше да спрем на отвъдния бряг, понеже вече беше станало късно, а дългият преход бе изморил и хора, и животни. Въпреки това Мелтън заяви, че се налагало да продължим още час нататък докато сме стигнели до някакво място, където можело да бивакуваме много по-добре, отколкото на брега на реката.
Струваше ми се, че имах основание да се усъмня в твърдението му. Вярно че край водата имаше комари, които щяха да смущават почивката ни, ала това беше и единствената причина да избегнем реката, чиито бряг иначе ни предлагаше всичко от каквото се нуждаеха хора и животни. Несъмнено мормонът преследваше определена цел като искаше да ни отдалечи от реката и да ни заведе на едно място, където нямаше вода, До което заключение стигнах, понеже преди да поемем отново на път той нареди всички животни да отидат на водопой. Още повече, че започна да се стъмва.
Тъй като при тръгването ни от реката бе паднал вече пълен мрак, нямаше как да оглеждам местностите, през които минавахме. Наблизо не се виждаха дървета или гора, не забелязвах и ниви. От време на време яздехме по трева, но най-често конете ни газеха пясък, в който както копитата им, тъй и колелата на колите дълбоко потъваха. Скоро на тъмния небосклон се появиха звезди и с помощта на светлината им разбрах, че пътят ни водеше вече на югоизток. Малко преди да достигнем града ние се бяхме отклонили на североизток, а ето че сега свърнахме на югоизток. Следователно беше ясно, че Урес се е намирал точно на най-краткия ни път, а мормонът го беше заобиколил по някаква неизвестна за мен причина, която се надявах скоро да узная.
Вместо след един, ние спряхме едва след два часа, и то насред открита равнина, където се виждаха само няколко храста, но не и поток или каквато и да било застояла вода. Странно беше, че не се настанихме на лагер до споменатите храсталаци, а доста далеч от тях. Без някаква основателна причина никой пътник няма да се откаже от удобствата, предлагани от такива храсти. Колите бяха подредени една до друга, после свалиха хамутите на впрегатните животни, както и седлата на конете и ги повериха на грижите на няколко индианци, за да попасат през нощта под техния надзор от оскъдната тревица наоколо. Направи ми впечатление и обстоятелството, че мормонът не накара индианците да отидат с конете и мулетата при храстите, а ги изпрати точно в противоположната посока. Изглежда никой от нас не биваше да се приближава до въпросните храсталаци. Ето защо реших тайно да посетя онова място.
Хората бяха много изморени и скоро се завиха в одеялата си, за да спят. И аз направих същото, обаче не затворих очи. Луната все още не беше изгряла. Малкото звезди по небето пръскаха оскъдна и несигурна светлина, на която не се виждаше на повече от десетина крачки.
Внимателно наблюдавах мястото, където Мелтън лежеше сам и встрани от нас. Изглеждаше, че спи, ала след около три четвърти час забелязах как се раздвижи, отметна одеялото и се изправи на крака. След като постоя кратко време наострил слух, аз си помислих, че ще се отдалечи нанякъде. Но не стана така, а тихо и бавно се насочи към мен. Когато се озова доста наблизо, клекна и безшумно допълзя до главата ми, за да се вслуша в дишането ми. Положих всички усилия да дишам бавно, леко и равномерно като човек, който спи дълбоко. Изглежда той остана доволен, защото се изправи и се насочи към храстите.
Поведението му доказваше първо, че ми нямаше доверие и че се боеше от моята предпазливост и бдителност, и второ, че кроеше нещо, което никой не биваше да узнае. Но аз трябваше да науча какво е то. След като се отдалечи толкова, че бе невъзможно да ме чуе, аз скочих на крака и се забързах към храсталаците, за да го изпреваря.. Но не се втурнах подир него, а описах дъга, която ме отведе на изток от храстите, докато той се приближаваше към тях от юг. От само себе си се разбира, че не се осмелих да стигна до самите храсталаци, защото беше близо до ума предположението, че там някой очакваше Мелтън. Когато ми останаха около четирийсет или петдесет крачки до целта, аз легнах на земята и пълзейки, изминах още около половината от това разстояние.