От вълнение бях изпаднал в особено трескаво състояние и трябваше да положа всички усилия, за да запазя самообладание и да остана спокойно да лежа, още повече че изминаха не по-малко от два часа преди мормонът да се върне и да легне да спи. Естествено за мен нямаше никакъв сън. Над нас бе надвиснала някаква опасност и аз не бях в състояние да кажа каква беше тя и кога щеше да ни връхлети. Тези мисли не ми позволиха да мигна. Да ни връхлети? Е, навярно първо щеше да връхлети преселниците, но щом веднъж се бях заел да помогна на тези хора нямаше никакво съмнение, че тяхната участ бе и моя участ и затова щях да остана при заплашените от голяма беда хора докато възелът се разплетеше.
Като предпазлив човек си зададох и въпроса дали бе по силите ми да се изправя сам срещу опасността, защото нали не биваше да споменавам пред никого за нея. Смелост не ми липсваше, но какво бе положението с отговорността? Ако ме обезвредяха, вероятно всички преселници щяха да са загубени. И така, най-напред трябваше да помисля за собствената си безопасност и отнякъде да доведа помощ. Но как? Може би беше уместно да се уведомят властите в Урес. Но кой ли щеше да го направи? Можех само аз. И кога? Възможно по-скоро. Значи още рано сутринта. Ала тъй като никой не биваше да го узнае, а още по-малко пък мормонът, трябваше да се отдалеча от кервана по такъв начин, който нямаше да събуди никакви подозрения. Как ли можеше да стане? Да попитам за разрешение? Но в такъв случай щях да съм принуден да обясня къде искам да отида. Тайно да изчезна? Тъкмо това щеше неизбежно да събуди подозренията, които толкова ми се щеше да избегна. Докато размислях над този проблем ми хрумнаха думите на Херкулес, че и през целия ми живот от мен нямало да излезе свестен ездач. Ето кое щеше да ми помогне да осъществя моя план. Конят ми трябваше да се подплаши и лудешки да препусне с мен напосоки.
Тази спасителна мисъл напълно ме задоволи и толкова ме успокои, че все пак най-сетне заспах и се събудих едва, когато другите вече се готвеха да тръгнат на път.
Мормонът подготвяше потеглянето с очебийна припряност и на мен никак не ми беше трудно да отгатна причината. Неговите стъпки се бяха отпечатали в мекия пясък толкова дълбоко, че лесно можеха да се проследят с поглед до самите храсти. Тъй като беше разкрил, че съм Олд Шетърхенд, той се опасяваше да не би да обърна внимание на тези дири и да ги проследя. В такъв случай неминуемо щях да открия и следите на хората, с които се беше срещал и преговарял през нощта. За да избегне тази опасност, той препираше преселниците да тръгнат на път час по-скоро.
Без дори да подозира, аз си имах същите тревоги като него, понеже и отпечатъците от моите крака се забелязваха не по-малко ясно от неговите. Невъзможно беше да не ги е видял, ала изглежда си беше помислил, че ги е оставил някой от неговите съюзници, промъкнал се през нощта до лагера ни без по-късно да го е споменал по време на разговора им.
Когато взех да слагам сбруята на моя кон, поставих няколко дребни но остроръбести камъчета между кожата на животното и седлото, а после силно затегнах ремъка. След като го възседнах аз се поизправих на стремената, за да намаля възможно повече тежестта си, тъй че отначало жребецът да не изпита болки. Но когато след известно време седнах както трябваше, той почувства камъчетата и започна да не ми се подчинява. Привидно полагах всички усилия да го успокоя, но безрезултатно. Опитваше се да ме хвърли на земята, а аз се преструвах, че напрягам последните си сили, за да се задържа върху седлото. Най-накрая конят ми стана толкова опърничав, че привлече вниманието на всички, в това число и на мормона.
— Какво го прихваща този звяр? — попита Херкулес, който пак яздеше редом с мен.
— Знам ли? Иска да ме хвърли. Сигурно нищо друго.
— Тогава хванете по-късо юздите на туй добиче и му забийте шпорите си, че да изпитва уважение! Е, наистина не е никак чудно, че не иска да ви знае, защото един кон с характер и чувство за чест предпочита да има добър ездач. А вие сте… охо… е-хей… накъде?
Последвах неговия съвет и забих шпорите си в слабините на коня. Той се вдигна на задните си крака, след това хвърли къч, после скочи едновременно с четирите си крака във въздуха. Взе да се изправя на задните си крака, опитвайки се да ме хвърли ту от лявата, ту от дясната си страна, ала безуспешно. Извадих краката си от стремената, плъзнах се малко назад и после почти легнах върху гърба на животното, обгръщайки с две ръце врата му и разбира се не паднах. Всички, които видяха това, се разсмяха и техният силен ехтящ кикот съвсем раздразни жребеца. Той препусна в права посока през откритата равнина. Макар да изглеждаше като чиста случайност, че в бесен галоп конят се насочи на югозапад, все пак това беше мое дело.