Когато се огледах назад видях, че неколцина ме последваха, ала скоро се отказаха и се върнаха. Най-дълго язди подир мен Херкулес. Той се тревожеше за мен, но не успя да ме догони. След десетина минути не го виждах повече. Спрях и скочих на земята, за да избавя клетото животно от острите камъчета и от болките му. После продължих все на югозапад, в която посока трябваше да търся града.
Бях взел това решение по две причини. Първо, исках да уведомя тамошната полиция за пристигането на преселниците и за подозренията ми и второ, беше необходимо да си купя нови дрехи. При очакващите ме перипетии и продължително пътуване, облеклото, което носех в момента, сигурно щеше съвсем да се разпадне на парцали, а освен това ме смущаваше и светлият му цвят, който през миналата вечер ми беше попречил толкова много. Тези дрехи ги бях купил в Гуаймас само защото там нямаше по-хубави за моя ръст, а и нали желаех мормонът да ме помисли за изпаднал бедняк. Но тъй като ме беше прозрял, не виждах защо и с външността си да не признаех, че не бива да ме причисляват към тъй наречените «скитници».
Още предишния ден в мен се беше породило предположението, че сме прехвърлили реката на няколко мили по-горе от Урес. Скоро се оказа, че преценката ми е била напълно вярна. Не беше изминал и час когато околностите взеха да придобиват съвсем друг вид. Колкото повече напредвах, толкова по-оживени ставаха местностите. Започнаха да се появяват чифлици, копитата на коня ми стъпиха на добре утъпкани пътища. После навлязох между градини и най-сетне стигнах града, който ми направи далеч по-добро впечатление, отколкото изглежда направих аз на неговите жители, които срещах, понеже забелязах, че ми хвърляха погледи, изпълнени с всичко друго, но не и с почит или уважение. Попитах един от тях къде е Casa de Ayuntamiento (Кметство. Б. по.), а когато се озовах пред сградата, скочих от коня, завързах го наблизо с юздите му, прекрачих прага и се осведомих от един безделничещ полицай за alcalde del distrito (Окръжен съдия. Б. по.). Човекът ме препрати към дон Антонио Риего, посочвайки ми да вляза във вътрешния двор, където забелязах врата, чиито надпис ме просветли, че този най-висш окръжен чиновник се намираше във въпросната служебна стая. Когато почуках, отвътре ми отговориха да вляза и аз прекрачих прага. Веднага се поклоних много дълбоко, защото се бях озовал пред една дама.
Наоколо не се виждаше абсолютно нищо от онова, което някой европеец би свързал в съзнанието си с представата за служебно помещение. Стените бяха варосани. В твърдо утъпкания глинен под бяха забити четири кола, боядисани в бяло, червено и зелено — националните цветове на страната, на които висяха два хамака. В предния хамак лежеше млада жена и пушеше цигара. Беше облечена в не дотам чист пеньоар. Нейната все още невчесана коса вероятно се намираше в това състояние още от предишния ден. Вързан за верижка, кацнал на хамака над главата й, се мъдреше един папагал, който ме посрещна с ядни крясъци. Едва по-късно забелязах, че вторият, по-задният хамак не беше празен. И тъй, поклоних се и най-учтиво попитах дали ще ми бъде разрешено да разговарям с alcalde del distrito. Дамата ме огледа с остър и изпитателен поглед, после направи в посока към мен такова движение с ръка, сякаш бях въздух и извърна глава без да ми отговори. В замяна на това папагалът се накокошини, широко разтвори кривата си човка и ми кресна!
— Eres picaro!
В превод този поздрав означаваше: «Ти си негодник»! Донята погали птицата заради духовитото й възклицание, а аз повторих въпроса си със същата учтивост както и преди.
— Eres picaro! — пак изкрещя папагалът докато донята упорито запази мълчание.
Отново повторих въпроса си.
— Eres picaro, picaro, picaro! — продължи да ме ругае пернатият клеветник, а дамата най-сетне си направи труда да махне с ръка по посока на вратата и по този дълбокомислен и деликатен начин да ми намекне, че желае да освободи и себе си и своя папагал от присъствието ми.
Но вместо да си тръгна аз най-спокойно облегнах пушките си на стената, надникнах през вратата навън, за да видя къде е полицаят, който ми беше посочил тази стая. Понеже той гледаше на другата страна, аз пъхнах пръста си в устата и пронизително изсвирих. Папагалът също изсвири, дамата изкрещя, доста добре наподобявайки папагал, а полицаят се обърна към мен. Направих му знак да се приближи и го попитах: