— Не, сеньор. Хич не ме засяга какво става с чужденците.
— Ами ако някой жител от вашия окръг убие един немец какво бихте направили, сеньор съдия?
— Нищо. Моите поданици ми създават толкова главоболия, че няма кога да се занимавам с работите на чужди страни. Невъзможно ни е да се разправям с чуждестранни персони и въпроси. Желаете ли още нещо, сеньор?
— Не, досегашните ви отговори направиха безпредметни всички други мои въпроси, дон Антонио.
— Тогава ще ви освободя да си вървите веднага щом признаете голямата стойност на моите сведения.
— Да, веднага щом я признаете — съгласи се сеньората с очарователния си глас, а към нея се присъедини и папагалът, издавайки най-нежни звуци.
— Най-съвестно ще ви разясня каква е тази стойност — отвърнах аз. — Тъй като все ми отговаряте с «не», за мен вашите отговори нямат абсолютно никаква стойност.
— Как? Какво? Да не би да искате да кажете, че няма да ми платите пукната пара?
— Естествено.
Риего отстъпи две крачки назад, измери ме с гневен поглед и заплаши:
— Сеньор, мога да ви принудя!
— Няма как! Аз също съм немец. В себе си имам само чуждестранни пари и понеже според собствените ви думи не мога да очаквам от вас да се занимавате с чуждоземни дела и чужденци, а пък парите ми сигурно също спадат към чуждоземните неща, то ми е просто невъзможно да извърша такъв тежък грях към вашето родно самоуважение, предлагайки ви чужди монети.
Сеньората захвърли своята цигара и започна да хапе устните си. Папагалът разпери криле и широко разтвори човка. Съдията отстъпи още една крачка назад и със задавен от ярост глас попита:
— Значи само чужди пари, а?
— Да. Единствените местни неща, които мога да ви подаря са ето тези две цигари. Оставям ги в кутията с тютюна.
Хвърлих цигарите върху тютюна, при което папагалът се опита да ме клъвне по ръката.
— Значи действително не искате да платите? — изръмжа съдията.
— Не.
Аз взех пушките си и бързо се отдалечих.
— Скъперник, безчестен тип! — прогърмя зад мен гласът на дългуча.
— Чужденец, голтак, скитник! — гневно изпищя донята зад гърба ми.
— Eres picaro, eres picaro, picaro — ти си негодник, негодник, негодник! — дочух крясъците на папагала докато с бързи крачки прекосявах двора, за да изляза на улицата. Но там стоеше и явно ме чакаше полицаят. Щом ме видя той протегна разтворената си длан.
— Подарете ми нещо за сведението, което ви дадох! Заплатата ми е малка, а аз трябва да храня жена и четири деца.
— Не съм виновен за това, нищо не може да се направи — отговорих му с неговите собствени думи, развързах коня, метнах се на седлото и се отдалечих. Ако настроението ми беше малко по-добро, поне той щеше да получи нещичко.
Надеждите за помощ, които бях възлагал на градските власти, се оказаха напразни. При подобни порядки, които в днешни дни навярно са се променили, най-добре беше да се действа винаги според мъдростта «на вълка вратът е дебел, защото сам си върши работата». И така, край на разчитането на чужди хора и на чужда помощ!
След като се отдалечих достатъчно от кметството, аз слязох пред един «хотел», за да хапна и пийна нещо, да поискам да напоят и нахранят коня ми и да се осведомя къде мога да намеря магазин за дрехи. Такъв имаше съвсем наблизо и макар на безбожна цена там получих хубав мексикански костюм, който ми стоеше като направен по поръчка. Грижата за близкото бъдеще ме накара да се презапася с муниции. Завързах увитите в одеяло дрехи отзад за седлото и яхнал коня, в добро настроение, аз излязох от града където бях загубил една моя малка надежда, но в замяна на това житейският ми опит бе значително обогатен.
Докато бях в странноприемницата разпитвах за Асиенда дел Аройо и узнах, че тя се намира на цял ден езда на изток от града между обраслите с гори планински склонове на брега на един поток, който подхранвал неголямо езеро. Бяха ми описали както местността, тъй и пътя до нея толкова подробно, че нямаше как да се заблудя. Същевременно бях научил и някои неща за живота, качествата и характера на собственика на асиендата.
Дон Тимотео Прухильо бил честен човек, по-рано бил един от най-богатите хора в тази провинция, но честите политически промени и метежи, както и индианските нападения, му нанесли значителни щети, тъй че по това време той минавал само за заможен човек. От няколкото, големи чифлици му останало едно-единствено имение — Асиенда дел Аройо. Освен това дон Тимотео бил собственик на живачни мини, за чието местоположение не успях да узная нищо определено. Хората знаеха само, че се намирали далеч, далеч отвъд асиендата в някаква неплодородна местност и че по-рано носели богати добиви, ала поради липса на работна ръка и заради скитащите се наоколо индианци се отказали от експлоатацията им и ги изоставили.