Няма какво по-особено да кажа за пътя, изминат от мен този ден. Бях сам и минавах през скучни местности. Пренощувах в една долина, обградена от голи склонове. Но по нейното дъно растеше достатъчно трева, за да може конят ми да се напасе до насита. Докато от Урес до тук не ме беше срещал жив човек, то на следващия предобед имах една среща, която при дадените обстоятелства бе изключително важна, среща, при която за съжаление било писано да се пролее кръв.
Яздех през дълга тясна долина. Образувайки многобройни завои, тя се изкачваше нагоре в планината. По околните върхове не се виждаше нито едно дърво, а по-надалеч зад тях се издигаха още по-високите планини, където трябваше да търся асиендата. Те бяха скалисти и имаха толкова странни и загадъчни форми, че тук-там ми напомняха за далечните «Bad lands» (Букв. «лоши земи», намират се в Уайоминг. Вж. т. 35 «Сред лешояди». Б. нем. изд. Б. по.). Много рядко се мяркаше по някое дърво с прекършена корона или самотен храст, стърчащ от една или друга пукнатина където бе намерил оскъдна влага за жалкото си съществувание. Спомних си за моите приключения в онези «Bad lands», за схватките със сиусите, с които се бях сблъскал там. Въобразих си, че чувам пронизителните им бойни крясъци както и пукота на техните пушки. Но я чакай… дали това беше само илюзорен спомен, или бе действителност? Беше се разнесъл изстрел. Спрях коня си и се ослушах. Беше чиста действителност, понеже в следващия миг точно пред мен, нейде зад най-близкия завой на долината изтрещя втори, а веднага и трети изстрел.
Пришпорих жребеца си, но веднага щом стигнах до завоя проявих достатъчно предпазливост да спра. Исках преди всичко да разбера с кого си имах работа. Затова слязох от седлото, оставих коня където си беше и пеша се отправих към образувания от скалата ъгъл, за да хвърля поглед зад завоя. След като свалих шапката си, защото широката й периферия лесно можеше да ме издаде, внимателно надникнах иззад скалата и видях, че от другата й страна долината се разширяваше, тъй като под прав ъгъл с нея там се отваряше странична клисура. Долу в средата на самото дъно на главната долина стояха двама мъже и зяпаха нагоре към скалата, образуваща ъгъла, където се срещаха голямата долина и тясната клисура. Бяха бял и индианец и държаха пушките си в ръце. Тъкмо в този момент те ги вдигнаха в положение за стрелба, прицелиха се някъде нагоре и натиснаха спусъците. Изстрелите почти се сляха в един.
По кого ли стреляха двамата мъже? Наблизо стояха три коня. Значи с тях имаше и трети човек. Но къде ли се намираше? Подадох глава малко по-напред и долу съвсем близо до ъгловата скала видях да лежат още три коня, които изглежда бяха мъртви, понеже изобщо не се движеха. Може би на двайсетина метра над тях на едно място на канарата, до което можеха да стигнат само добри катерачи, и където един издатък на скалата ги пазеше от вражеските куршуми, се бяха сгушили трима души, една жена и две момчета. Може би ще е по-правилно да кажа двама юноши. Не ми беше възможно добре да различа чертите на лицата им. Не бяха въоръжени с пушки, а само с лъкове, с които от време на време изпращаха срещу нападателите си по някоя стрела, но тя все не достигаше до тях.
Мъже срещу момчета и една невъоръжена жена! Пфу! Какви мъже можеха да са те? Само хора без чувство за чест! Мигновено реших да се притека на помощ на момчетата, понеже ми стана ясно, че искаха да ги убият. За да се изложа на възможно по-малка опасност, трябваше да надхитря двамата нападатели, трябваше да ги изненадам в онзи момент, когато пушките им бяха празни. Завтекох се обратно към коня си и го яхнах. Извадих пушките от калъфа им, преметнах Мечкоубиеца през рамо, взех карабината «Хенри» в ръка и зачаках. Разнесе се изстрел и веднага след него още един. В същия миг излетях с коня си иззад скалата и препуснах към двамата. Те ме видяха и замръзнаха на местата си. Неочакваното ми появяване съвсем ги изненада.
Белият беше човек със среден ръст и нито слаб, нито особено широкоплещест. Носеше дрехи от лек плат с обичайната за страната кройка и вид. Лицето му имаше остри характерни черти, които не можеха лесно да се забравят. В колана му бяха затъкнати пистолет и нож, а в десницата си държеше едноцевна карабина, с която току-що бе стрелял.
Облеклото на индианеца беше почти същото, само че той нямаше шапка и в дългата му права коса беше затъкнато перо, символът на достойнството на вожда. От пояса му стърчеше само дръжката на нож. Пушката му също беше едноцевна и в този миг — празна.