Добро утро, сеньори! — поздравих ги аз, като спрях коня си пред тях, а десницата ми застрашително взе да си играе с карабината «Хенри». — С какъв лов се занимавате тук?
Те не ми отговориха. Престорих се, сякаш едва в този момент съзирам мъртвите коне и възкликнах:
— Ха! По коне ли стреляте? Та животните са оседлани! Значи сте хвърлили око на ездачите им, така ли? Къде са хората?
Червенокосият посегна към торбичката с патрони, за да зареди отново. Белият направи същото като започна да ругае:
— А вас това какво ви интересува? Я изчезвайте! Гледайте си вашата работа!
— Така ли? Не ме интересувало? По това може да се поспори. Но онзи който срещне на пътя си мъже, които стрелят по момчета и жени, навярно има право да попита за причината, предизвикала подобно поведение.
— И какъв ли отговор ще получи?
— Ами онзи, който поиска, стига само да умее да зададе въпроса си със съответната настойчивост.
— И за такъв човек ли се мислите? — попита язвително белият докато индианецът хладнокръвно уви около един куршум парче пластир и после се накани да го пъхне в цевта на пушката си.
— Да — отвърнах аз.
— Я не ме карайте да се смея, а бързо изчезвайте иначе ще се запознаете с куршумите ни…
— - С вашите ли куршуми бе, негоднико? — прекъснах го аз и насочих дулото към гърдите му. — Първо ще се запознаеш с моите! Знаеш ли колко куршума има в карабина тип «Хенри»? Незабавно хвърлете пушките си, иначе ще ви надупча главите с олово!
— Карабина… «Хен… ри»?! — процеди през зъби белият като втренчи в мен широко отворените си очи и пусна пушката си на земята.
Защо ли думите «карабина Хенри» го изплашиха толкова много? Изглежда индианецът бе твърде далеч от мисълта да изпада в такъв ужас. Най-хладнокръвно той преценяваше положението. Дулото ми не беше насочено към неговите гърди, а към белия, но въпреки всичко не биваше да поема риска да довърши пълненето на пушката си. Но все пак имаше едно средство бързо да ме обезвреди. Просто по лицето му прочетох, че бе готов да го използва, и бях нащрек. Със светкавично движение той дръпна пистолета от колана на белия и се прицели в мен. Но с не по-малка бързина и аз насочих дулото на моята карабина към ръката му и преди да успее с палеца си да запъне петлето на пистолета изстрелът ми изтрещя и куршумът се заби в свитата му длан. Миг-два той остана като вцепенен, вперил поглед в кървящата си десница, която изтърва пистолета. После погледът му се премести върху мен.
— Таве шала!
След като изрече тези две думи без дори да погледне към пушката и пистолета, които лежаха на земята, индианецът се втурна към конете, скочи върху един от тях и препусна в галоп.
— Таве шала! — повтори белият, който до този момент не се беше помръднал, а после продължи: — The devil (По дяволите! Б. по.), къде ми бяха очите! Вождът има право!
Мигновено той се озова при втория кон, метна се на седлото и запраши подир червенокожия. Той също заряза пушката си. И през ум не ми мина да задържа единия или другия. Какво ли означаваха двете думи «таве шала»? Те бяха от някакъв език, който не ми беше познат.
След като двамата препуснаха и изчезнаха, горе откъм скалата се разнесе трикратен тържествуващ вик. Жената и момчетата видяха, че са спасени и по този начин дадоха израз на радостта си. Но те крещяха и ликуваха твърде рано, понеже в същия миг отдолу забелязах нещо, което те нямаше как да видят.
Точно над тях на най-високото място на скалата се показа човешка глава, а после се появи дулото на двуцевка както и ръцете, които я държаха. Човекът се канеше да стреля отгоре по тримата. Жената и момчетата се намираха в непосредствена смъртна опасност. Думите, които тържествуващо ми подвикваха, бяха от езика на мимбренхосите, който знаех, защото го бях научил от вожда на апачите Винету. Затова им извиках на същия език:
— Owan sah arhonda, akayia to-sikis-ta — притиснете се до скалата, над вас има враг!
Те незабавно се подчиниха и се отдръпнаха толкова плътно до самата канара, че отдолу изобщо не можех да ги виждам. Изглежда, че така се изгубиха от полезрението на застаналия горе човек, но той не се отказа от намерението си, а изчезна за няколко мига и после пак се появи на едно друго място, където скалата се издаваше напред почти във формата на амвон. Както ми се стори оттам той имаше възможност да ги вижда и да ги улучи с куршумите си. Ставаше въпрос да се спасят три човешки живота. Ала това нямаше как да стане, ако исках да пощадя другия. Трудно беше да се улучи цел на такава височина. Може би куршумът на карабината «Хенри» нямаше да стигне дотам, а не улучех ли първия път, човекът щеше да има време да изпълни подлия си замисъл. Конят ми не беше спокоен. Затова скочих от седлото, захвърлих карабината «Хенри» и взех в ръка Мечкоубиеца. Тъкмо когато го вдигнах в положение за стрелба, онзи негодник насочи пушката си надолу. Прицелих се бързо, но сигурно — и натиснах спусъка. Изстрелът изтрещя и ехото го повтори. Тук между склоновете на долината гърмежът на старата тежка пушка много приличаше на тътена на гаубица. Тялото на човека остана да лежи горе върху скалата. Бях имал възможност да се прицеля само в главата или ръцете му, защото само тези части се виждаха и то поради голямото разстояние не съвсем ясно. Стори ми се, че при изстрела ми главата му потрепна и се изви настрани, ала той не се отдръпна и ръцете му продължаваха да стискат насочената надолу пушка. Ето защо реших да изпратя и втори куршум. Човекът не се скри, но и не стреля. Затова побързах пак да заредя Мечкоубиеца. В същото време видях, че хората, които бях взел под моя закрила, отново пристъпиха напред и едно от момчетата ми извика: