— Не стреляй повече! Той е мъртъв. Ей сега ще се спуснем при теб.
Не веднъж се е случвало след някоя битка да намират труповете на убити войници в същото положение както ги е улучил куршумът. Дали и в този случай не бе настъпило подобно мигновено вцепеняване? Видях, че тримата слязоха от канарата, отправих се натам и се срещнах с тях в подножието на скалата. Жената бе все още млада и според индианските представи беше много красива. По бегла преценка едното момче беше около петнайсетгодишно, а другото — около седемнайсетгодишно. По дрехите им си личеше, че от доста време се намират на път. Подадох на всеки от тримата ръка и понеже според индианските обичаи е по-добре да се обърнеш към някое момче, отколкото към жена, попитах по-голямото от тях:
— Познаваш ли тези ваши врагове?
— Само двамата червенокожи мъже, белия не. Възрастният беше Вете-иа, вождът на племето юма, а другият беше неговият син Гати-иа (Голямата уста и Малката уста. Б. нем. изд.)
Тъй като въпреки младостта им не исках да бъда неучтив и да ги разпитвам кои са, що са, още повече че едва ли имаха бойни имена, на първо време се осведомих за следното:
— Не познавам нито Голямата нито Малката уста и никога не съм чувал за тях, но каква причина имат тези червенокожи мъже, за да искат да ви убият?
— Преди много луни те дойдоха, за да нападнат и ограбят нашето племе, макар че живеехме с тях в мир. Но ние узнахме плановете на юмите навреме и ги победихме. В схватката пленихме и вожда им. Налгу Мокаши (Силния бизон. Б. нем. изд.), чиито синове сме ние, му предложи да се бият за честта си и го победи. Но вместо после да го убие, той го пусна да си върви. Това е голям позор, понеже е израз на пренебрежение, ала ти едва ли ги знаеш тези неща, защото си бледолик.
— Знам ги, много добре съм запознат с нравите и обичаите на червенокожите мъже. Дълги лета и зими съм общувал с най-храбрите племена, а с вашия баща, Силния бизон, съм пушил лулата на мира.
— Тогава не може да си обикновен бледолик и сигурно имаш прочуто име, защото нашият баща е храбър воин и пуши калюмета само с прославили се мъже.
— Ще научите името ми, но най-напред ми разкажете как се срещнахте тук с двамата юми и с белия!
— Тази скуоу е шилар (Тази жена е моята по-голяма сестра. Б. нем. изд.). Когато беше още момиче, дойде един вожд на опатите, за да я поиска за жена. Баща ни й позволи да го последва. След време на нас двамата ни домъчня за нея и тръгнахме да я посетим. Две луни останахме при опатите, а когато решихме да се върнем, тя поиска да ни придружи, за да види баща ни.
— Колко непредпазливо!
— Извинявай, но не е така! Ние живеем в мир с всички племена. На известно разстояние бяхме изпратени от един отряд опати и когато се разделихме и те и ние бяхме убедени, че не ни заплашва никаква опасност. Юмите живеят далеч оттук и не можехме да подозираме, че вождът им се навърта по тези места. Всеки воин с чувство за чест минава покрай жените и момчетата без да ги закача, ала Голямата уста ни позна и започна да стреля по нас. Ние все още не сме воини и нямаме имена. Въоръжени сме само със стрели и нямаше как да се защитаваме. Затова бързо скочихме от конете и избягахме на скалите. Успяхме добре да се прикрием и ако враговете ни бяха дръзнали да се покатерят подир нас, щяхме да ги избием със стрелите си. Въпреки всичко щяхме да загинем, ако ти не ни беше избавил, защото щом Голямата уста видя, че сме в безопасност от куршумите им, той нареди на своя син, Малката уста, по заобиколен път да се изкачи по-високо от нас и да ни обстрелва отгоре.