— Уф, уф! — възкликнаха двете момчета, като посочиха главата на застреляния индианец. И двата ми куршума я бяха пронизали. При тази височина и това разстояние изстрелите ми не можеха да бъдат по-точни.
Позволих на момчетата да вземат всичко, каквото мъртвецът имаше по себе си. Оставихме трупа където си беше. После се спуснахме долу. Нямахме причина да се бавим по-дълго в тази местност, още повече че очаквахме двамата бегълци да се върнат, за да потърсят Малката уста.
Вероятно Голямата уста беше предполагал, че синът му ще ме види отгоре и бързо ще се оттегли на сигурно място. Несъмнено някъде беше спрял и го чакаше. Не се ли появеше синът, бащата щеше да се върне, щеше да открие трупа и можех да бъда уверен, че по петите ми щеше да тръгне един неумолим върл неприятел.
Много ми се искаше да разбера кой беше белият спътник на Голямата уста. Двуцевката беше собственост на този човек. Огледах я по-внимателно и върху долната част от приклада намерих издълбани две букви — едно Р и едно У. Навярно «Р»-то беше началната буква на собствено име, а «У»-то — на фамилното. Нямаше как веднага да не се сетя за името Уелър. Та нали Уелър се казваше бащата на стюарда от кораба! Завчера вечерта този човек заедно с един индиански вожд се беше срещнал с мормона Мелтън. Всичко съвпадаше изненадващо. Нямаше съмнение, че онзи вожд е бил Голямата уста, а белият, когото преди малко също бях принудил да избяга, беше непознатият от завчера, който се бе обърнал към мормона с думата «брате». Сигурно и Малката уста е бил заедно с тях. Нямаше защо да се учудвам, че ги бях срещнал тук, понеже долината се намираше на пътя за Асиенда дел Аройо, а както изглеждаше точно тя беше обект на коварния план, измъдрен явно на онази среща завчера вечерта. Ако тези мои разсъждения бяха верни, то можеше по-нататък да се извади и заключението, че наблизо се намираше и отряд на юмите, с чието съвсем скорошно появяване трябваше да се съобразявам. И така налагаше се без никакво бавене да напусна долината и да се отправя към асиендата.
Тя не се намираше в посоката, в която бяха поели индианката и двете момчета, но въпреки това те бързо се решиха да тръгнат по този заобиколен път, защото се надяваха в асиендата да си набавят два коня, без които не можеха. Жената яхна животното, което беше моя законна плячка и което й бях подарил, а самият аз се метнах на моя жребец. Двата коня носеха и вече споменатите предмети. Момчетата бяха принудени да вървят пеша.
Яздех начело, а тримата ме следваха на известно разстояние. Никак нямаше да ми е неприятно да си поговоря с тях, ала не подобаваше на воин с моя ранг да се впуска в приказки с една скуоу и две червенокожи момчета. Ако чуеше подобно нещо, цялото племе на апачите мимбренхо щеше да плесне с ръце и да опули очи от слисване.
Втора глава
Асиенда дел Аройо
Ако в Урес ми бяха казали, че оттам до асиендата имало един цял ден езда, то сигурно хората бяха имали единственото намерение да не ме обезсърчат. Обед дойде и отмина и едва през следобеда забелязах пред мен описаните ми гористи планински склонове. След изгарящата утринна жега, на която се бяхме пържили, прохладата под короните на дърветата ни се видя много освежителна и приятна. Даденото описание на пътя не ме подведе нито за миг, само дето ми бяха казали доста по-кратко време. Горе-долу два часа преди свечеряване стигнахме до малкото езеро, където се вливаше споменатият аройо (Поток. Б. нем. изд.). И този път получих ново доказателство за огромната издръжливост на индианците. Двете момчета не бяха изостанали нито веднъж и абсолютно нищо не издаваше да са се изморили от продължителното ходене и тичане. С голямо удоволствие бих слязъл при потока, за да пийна от прохладната му вода, ако не ме беше срам от тях, защото те се държаха така, сякаш не го виждаха и не чуваха примамливото му ромолене.
Езерото беше разположено в долния край на обрасла с гъста гора долина, която нагоре значително се разширяваше, достигайки такива размери, че за да бъде пресечена от. едната страна до другата бе необходим около половин час. Покритите с гори склонове затваряха помежду си дълга сочна зелена морава, чиито килим от трева и цветя често се изпъстряше и от разцъфнали храсти. Тук пасяха много говеда и коне, надзиравани от пастири на коне и пастири без коне, но още от пръв поглед си проличаваше, че хората не достигаха. Щом ни зърнаха те се втурнаха към нас и ни поздравиха най-сърдечно. От тях научих, че Мелтън и керванът все още не бяха пристигнали. Впрочем никак не беше чудно, че бях изпреварил преселниците, понеже заради тежките коли те се придвижваха твърде бавно.