— Много сте коравосърдечен, сеньор! Помислете си само, че съвсем скоро ще се свечери и тогава ние…
— Мълчи! — прекъсна ме той. — Наистина си бял, но по външността ти веднага си личи, че си скитник и негодяй. А за червенокожите да не говорим! Нашата асиенда не е приют за разбойници!
— Добре, тръгвам си! Но сеньор Мелтън, който ми обеща мястото на tenedor de libras в тази асиенда едва ли е на мнение, че назначаването на моя милост крие някаква опасност за вас.
Обърнах му гръб и бавно закрачих обратно по моста. Тогава той извика подир мен:
— Сеньор Мелтън ли? Tenedor de libras? За Бога, накъде тръгнахте? Останете де! Влезте вътре!
Въпреки това продължих да вървя и тогава той ме догони и ме улови за ръката.
— Щом ви изпраща сеньор Мелтън, в такъв случай не бива да ви пусна да си отидете. Навярно ще признаете, че вашето облекло не буди кой знае какво доверие, и ако се погледнете в огледалото сигурно ще разберете, че лицето ви хич не прилича на лицето на почтен човек. Но понякога дрехите лъжат и също така се е случвало да срещнеш някой с физиономия на мошеник, който обаче все още нищо да не е откраднал през живота си. И тъй, останете!
Какво ли можех да си мисля за този махордомо? Дали беше нещо мръднал, както обикновено се изразяваме? Но едно неопределено чувство ме караше да отхвърля това предположение. Изразът на лицето му говореше за лукавство и притворство, а погледът на малките му миши очички беше толкова коварен, че не беше възможно да се касае само за някаква дребна безобидна чудатост. Въздържах се и от всякакви забележки за това, че отначало се обръщаше към мен на «ти» и кажи-речи всяка негова дума беше обида за мен. Запазих предишния си любезен тон и го попитах:
— А вашата покана отнася ли се и до спътниците ми?
— Все още не мога да ви отговоря, защото първо трябва да попитам дон Тимотео.
— Но струва ми се това съвсем не е необходимо, понеже според собствените ви думи нали тъкмо вие сте човекът, към когото би трябвало да се обръщат хората по подобни въпроси?
— Да, но само когато става дума да се изгони някой. Но тъй като ви подканих да останете, а вие искате да сте заедно с индианците, се налага първо да разговарям с дон Тимотео. Почакайте ме тук! Ей сегичка ще ви донеса отговора.
Понеже се бях върнал обратно с Адолфо, в момента двамата се намирахме пред вратата. Той се канеше да влезе вътре, а аз трябваше да го чакам отвън, но това хич не ми харесваше.
— Аз не спадам към обществената прослойка, състояща се от хора, които обикновено оставят да киснат пред вратите — подхвърлих аз. — Ето защо ще вляза заедно с вас и вие ще ме пуснете да мина пръв.
С тези думи аз прекрачих прага, а той ме последва по петите без да обели и една дума. Когато се обърнах забелязах, че по лицето му се бяха изписали гняв и смайване. Той се отправи към една врата и изчезна зад нея. Съвсем скоро пак се появи и ми направи знак с ръка да вляза. Самият той остана отвън.
Коридорът в къщата беше нисък, но широк. Вратите от двете му страни бяха от гладко рендосани дъски, но не бяха боядисани. Също така естествена и семпла се оказа и подредбата на стаята, в която се озовах. Тя имаше два малки прозореца с мръсни стъкла, почти изгубили своята прозрачност — единствените стъкла в цялата къща. До едната стена беше поставена лакирана маса. Компания й правеха три груби стола, които явно не бяха сковани от ръката на майстор. В единия ъгъл висеше хамак. Три от бяло варосаните стени бяха голи, а на четвъртата бяха окачени различни оръжия. Но затова пък толкова по-претенциозна беше външността на човека, който при влизането ми се надигна от стола си и тъмните му очи ме огледаха и учудено, и любопитно. Той беше облечен толкова разкошно и изискано, че бе необходимо само да се качи на кон, за да предизвика възхищението на хората по някоя от прочутите луксозни улици на столицата Мексико.
Дрехите му бяха от тъмно кадифе и всичките им краища бяха обшити със златни ширити и шнурове. Коланът му беше направен от широки сребърни халки и в него бяха затъкнати един нож и два мексикански пистолета, по чиито дръжки се виждаха скъпи инкрустации. Широкополата му шапка върху масата бе изработена от най-нежните листа на Carludovica palmata (Ветрилообразна трева със сравнително къси стебла. Б. по.), а плетката й бе толкова изкусна, че сигурно не беше струвала по-малко от пет- стотин марки. Шпорите на асиендерото имаха колелца от назъбени североамерикански златни двайсетдоларови монети.