— Да.
Щом чу отговора ми Прухильо скочи на крака и се изсмя.
— Тъй си и мислех! Един романсеро (Автор на романи, романист. Б. по.) като вас навсякъде вижда такива неща, каквито съществуват единствено в неговото въображение. Мелтън, най-достопочтеният, най-благочестивият кабалиеро, когото познавам, бил негодник! Това може да твърди само някой, който живее в съвсем чужд и непонятен свят за обикновените смъртни. Сеньор, вие ме забавлявате, страшно много ме забавлявате!
Той закрачи нагоре-надолу из стаята, взе доволно да потрива ръце и да се смее като човек, който чудесно се развлича. Изчаках малко докато кикотът му попремина и с безразличие подхвърлих:
— Нямам нищо против моят разказ така хубаво да ви забавлява, но дано само тази ваша веселост не се превърне по-късно в горчиво разочарование.
— Бъдете спокоен, не се тревожете за мен, сеньор! Всъщност от безобидната муха правите много опасен слон.
— Ами Санди Уелър, стюардът на кораба?
— Просто се казва Санди Уелър и е стюард! Нищо повече.
— А разговорът му с мормона?
— Погрешно сте го чули и разбрали. Вашето въображение ви е накарало да повярвате в невероятни неща.
— Ами баща му, с когото мормонът се срещна при онези храсти?
— Също съществува единствено във вашето въображение. Та вие само предполагате, че там е бил възрастният Уелър.
— И какво ще кажете за присъствието на индианския вожд?
— Сигурно ще се окаже, че е било най-невинна случайност.
— А срещата ми с вожда на юмите както и с бели, на чиято пушка имаше гравирани инициалите Р. У.?
— Но какво ме засяга това? Съществуват хиляди имена, които започват с буквата У. Защо пък трябва да е тъкмо Уелър? Каква причина сте имали изобщо да се намесвате в онази престрелка?
Благодарете на Бога, че сте се отървали здрав и читав! Писарушката съвсем не е човек, който ще се сражава с индианците. Предоставете тези неща на нас, хората дето живеят из тези нецивилизовани земи. Ние добре познаваме червенокожите и умеем да си служим с оръжията.
Не беше изключено асиендерото да бе чувал името на Олд Шетърхенд, но по време на разказа си не го бях споменавал пред него. А след като ми се присмя, съвсем пък нямах намерение да го сторя, понеже предполагах, че пак нямаше да ми повярва. Външно той беше красив и изискано облечен мъж, ала духовно явно беше ограничен, което се потвърждаваше и от факта, че вземаше логичните ми изводи за плод на разюздана фантазия. Разбрах, че едва ли щях да успея да разклатя доверието му към Мелтън, и че единствено очакваните събития можеха да му докажат правотата на предположенията ми. Ето защо се отказах да го убеждавам и само повторих молбата си за дискретност, на което той ми отговори с уверението:
— Що се отнася до това, няма защо да се тревожите, понеже и без друго не изпитвам никакво желание да ставам за смях. Сеньор Мелтън ще си помисли, че съм се смахнал. И така, ще мълча. Само едно искам да ви попитам. Как стои въпросът с назначението ви като счетоводител? Действително ли Мелтън ви е обещал подобно нещо?
— Да.
— Невероятно! Той знае не по-зле от мен, че не се нуждая от счетоводител.
— Значи целта му е била единствено да ме подмами да дойда тук.
— Но защо? За какво сте му тук?
— Знам ли?
— Предполагам, че и службата на счетоводител съществува просто само във въображението ви. ,
— Дон Тимотео, та вие така ме обявявате за луд!
— Е, чак луд — не, но смятам, че някоя малка дъсчица ви хлопа. Съветвам ви да отидете да се прегледате в някоя болница.
— Благодаря ви, дон Тимотео. Както виждам още по рождение главата на единия от нас работи по-добре и по-бързо от главата на другия, а от това може да възникне много забавно положение — другият да упрекне първия в твърде развита фантазия, а пък първият да упрекне втория в бавно мислене. Ето защо се отказвам от мястото на счетоводител.
— Това ме радва, сеньор, защото след като споменахте за забавено мислене, разбирам, че с вас няма да се погаждаме. Кога си заминавате?
— С ваше разрешение утре в ранни зори.
— Разрешавам ви да си тръгнете още днес.
— Означава ли това, че ме гоните от дома си?
— Не само от дома, ами и извън границите на моята естансия.
— Дон Тимотео, това е такава грубост, която противоречи на обичаите в тази страна.
— Съжалявам, но сам сте си виновен. Привидната ми грубост не е нищо друго освен предпазна мярка. Предупредихте ме да се пазя от индианско нападение, съществуващо единствено във вашето въображение. Такова нападение може да стане действителност само ако останете тук с придружителите си. Застреляли сте сина на вожда на юмите и бащата ви преследва. Разреша ли ви да пренощувате тук ще си имам големи неприятности с цялото племе. Следователно сигурно разбирате, че се налага да ви отпратя, нали?