Хари Мелтън скочи от коня и влезе в къщата. Мокрият махордомо закуцука подир него, без да ме удостои с честта и удоволствието да ме погледне.
Дали трябваше да остана да чакам Мелтън или да си тръгна? Вече бях решил да напусна асиендата, ала бях твърде любопитен да разбера какво щеше да предприеме мормонът, за да ме задържи в имението. Нали бях твърдо убеден, че съвсем не влизаше в плановете му да ме пусне да си вървя. И така, не си тръгнах веднага, а се отправих към коня си, за да отвържа от седлото пакета с моите нови дрехи. Пушките ми също висяха закачени на седлото. Взех и тях. Същевременно уведомих двете момчета и жената за случилото се:
— Моите млади братя и моята сестра видяха, че не ме посрещнаха приятелски. Асиендерото не желае да оставаме тук, понеже се бои от отмъщението на вожда на юмите. Затова ще продължим пътя си и ще пренощуваме в гората.
— А кой е ездачът, който пристигна току-що и с когото Олд Шетърхенд разговаря? — попитаме по-възрастният от братята.
— Той е приятел на Голямата уста и е зъл човек, от когото трябва много да се пазим.
Налагаше се конят на жената да носи и трите индиански седла. Вързахме ги по-здраво върху гърба му и ето че и четиримата станахме пешеходци. В този момент от къщата излезе мормонът, бързо мина по моста и се отправи към нас.
— Сеньор — поде той, — всичко се оправи. Оставате в асиендата.
— Как така?
— Досега на дон Тимотео наистина не му е бил нужен счетоводител и докато е разговарял с вас изобщо не е помислил, че след пристигането на толкова много работници няма да може да мине без услугите на такъв човек, тъй че елате да се върнем в къщата! Той ще ви назначи. Можете да останете.
— Така ли? Значи мога да остана. Обаче съвсем не става въпрос дали мога, а дали искам!
— Е, добре и така да е! Но мисля, че сигурно все още искате.
— Не, вече не искам. Нали виждате, че се каним да тръгваме на път!
— Не вършете такава грешка! — припряно ме предупреди той. — Нали сте наясно в какво безпомощно състояние се намирате, а тук ви се предлага блестящо бъдеще и…
— Моля ви, оставете тези приказки! — прекъснах го аз. — Добре знам как стоят нещата.
— Надявам се, че сте убеден в честните ми намерения. Останете ли, ще могат да останат и тримата ви спътници, на които изглежда държите.
— Значи си мислите, че ще се съглася да приема една дългогодишна служба в асиендата само и само, за да ми се разреши да прекарам тук една-единствена нощ, така ли?
— Говорите изпълнен с гняв, а гневът е лош съветник. Та помислете и за вашите съотечественици! Аз избързах напред, за да уведомя асиендерото за пристигането им. Всички те ви обикнаха и са разтревожени за вас. Вие ще бъдете тук център на внимание, около който преселниците ще се обединят. Помислете за разочарованието на тези добри хорица когато научат, че сте отказали предлаганата ви работа и сте си отишли без дори да се сбогувате с тях!
Мелтън търсеше и привеждаше всички причини и основания, които по един или друг начин му се струваха подходящи да ме склонят да остана, ала всичко беше напразно. След като разбра, че не може да ме разколебае, той смени тона и ядосано каза:
— Е, щом желаете да плюете на щастието си, не съм в състояние нищо да променя. Но във всички случаи проявявате неблагодарност към мен. Смилих се над вас и ви доведох безплатно дотук, а ето че когато човек иска да види плодовете на собствената си доброта, вие просто му обръщате гръб и си отивате.
Можех да отговоря нещо съвсем друго на Мелтън, но предпочетох само да го попитам доста нелюбезно:
— Да не би да искате да ми натрапите тъй нареченото от вас щастие?
— Не. Нямам нищо против, вървете си в името на дявола! Ако не мога да ви придумам поне ще ви придружа на известно разстояние.
— Защо?
— Щом не искате да останете, сам чухте от дон Тимотео, че той няма да ви търпи в своето имение. Канеше се да нареди на ратаите си да ви изпроводят отвъд границите на асиендата му. Но тъй като веднъж съм се заел с вас, ще ви спестя този позор и сам ще ви придружа. Надявам се няма да имате нищо против.
— Тъкмо обратното — страшно се радвам на честта, която ми оказвате. Но нима познавате околностите толкова добре, че знаете къде точно преминават границите на асиендата?
— Ще се ориентирам даже и през нощта.
— И най-вероятно вече ще е тъмно когато стигнем границата. Денят бързо си отива. И тъй нека не се бавим повече, а да тръгваме!
Той се приближи до своя кон, който все още стоеше на двора, и го възседна без да подозира, че го бях прозрял. Нарочно го бях попитал дали знае къде са границите на асиендата. Неговият положителен отговор означаваше, че познава гората много добре и никак нямаше да му е трудно дори и през нощта да намери някое място, което да е подходящо за неговия план.