Но какъв беше планът му? В мен отдавна се беше породило определено предположение, превърнало се вече в сигурност.
Мормонът знаеше кой съм и се страхуваше от мен. Беше убеден, че присъствието ми прави твърде въпросителен успеха на кроежите му относно преселниците. Беше ме взел със себе си, за да ме държи под око и при удобен случай да ме пречука. Но тъй като не бях пожелал да остана, му се налагаше да действува бързо. Бях му в ръцете само до границата на асиендата. Следователно нямаше време за отлагане и всичко трябваше да се реши сега. Той искаше да ме убие и когато тръгнахме на път бях убеден, че смъртта ме дебне на всяка крачка.
А не беше ли от мен безразсъдно да вървя заедно с този човек? Не, разумът ми повеляваше да приема неговата компания. Ако му бях отказал да ме придружава, той щеше тайно да ме последва и във всеки момент можеше да ми изпрати някой куршум. А ако бяхме заедно аз имах възможност да го наблюдавам, да предвидя мига на нападението и да осуетя подлите му намерения.
След като напуснахме дома на асиендерото ние отново поехме покрай потока. От двете му страни се простираха открити обширни поляни и само тук-там се виждаха отделни храсти и дървета. Този терен не беше подходящ за убийство от засада. Тъй като Мелтън не биваше да допуска моите придружители да станат свидетели на злодеянието, предполагах, че покушението щеше да бъде извършено едва след като той се сбогуваше с нас. Докато бяхме заедно животът ми не беше в опасност. По-нататъшното развитие на събитията си го представях по следния начин: той щеше да се престори, че се връща обратно, ала всъщност тайно щеше да избърза напред до някое подходящо прикрито място, което вече беше избрал. Там щеше да залегне, да ни пропусне да минем покрай него и да ме застреля като куче. Кой можеше да докаже после, че той е убиецът? Вероятно беше някъде да ме дебне и вождът на юмите, за да отмъсти за смъртта на сина си.
Понеже Мелтън яздеше бавно, аз крачех спокойно до него, сложил длан върху задницата на коня му. Така се намирах съвсем близо зад гърба му и можех много добре да го наблюдавам. Не продумвахме нито дума. Тримата червенокожи ни следваха. Едното от момчетата водеше за юздите нашия кон.
Слънцето беше вече залязло. Бързо се стъмни и най-сетне се възцари пълен мрак. Откритите поляни останаха зад нас. Вдясно потокът лъкатушеше между храсти, сред които се извишаваха все по-често корони на дървета. Това ме накара да предположа, че пред нас отново имаше гора, което пък ме наведе на мисълта, че решителният миг едва ли можеше да е много далеч.
Не след дълго стигнахме до края на гората. Тук потокът правеше завой — водите му идваха от североизток, а покрай западната страна на гората поляните продължаваха във вид на по-тясна ивица.
«Тук ще да е!» — помислих си аз. «Сигурно ще ни каже да продължим направо покрай гората, после ще слезе от коня си, ще го върже и ще побърза да ни изпревари под короните на дърветата, за да ни причака на избраното от него място.»
Както и подозирах мормонът спря коня си, и посочвайки с ръка напред, каза:
— Територията на асиендата се простира до тази гора, тъй че вече изпълних задачата си. Всъщност не би трябвало да добавям нищо друго, но понеже веднъж ви бях взел под грижите си, ще ви кажа къде можете да намерите чудесно място за пренощуване. Тръгнете оттук от лявата страна на дърветата и след около четвърт час отново ще се натъкнете на потока, който прави широк завой. Там има чиста вода за пиене, висока мека трева за постеля както и скали, които ще ви пазят от студения нощен вятър. Все ми е едно дали ще се вслушате в съвета ми или не.
— Благодаря ви, дон Енрико, ще се вслушам.
— Тогава внимавайте и вървете по-бавно. Пролетните дъждове и прииждащите води са издълбали големи ровове, в които лесно можете да паднете. Аз се връщам. Вие съвсем лекомислено проиграхте късмета си и съм убеден, че той повече никога няма да ви споходи.
— Не ми е нужен вашият късмет. Скоро ще разберете, че предпочитам да разчитам на самия себе си.
— Нямам никакво желание пак да се срещам с вас. Вървете по дяволите!
Мелтън обърна коня си и се престори, че поема по обратния път. Ние продължихме да вървим в указаната ни посока, при което тихо обясних на спътниците си:
— Сигурно сега бледоликият ще навлезе в гората, за да ни изпревари. Той иска да ме застреля. Но аз ще избързам да стигна въпросното място преди него и да му докажа, че с Олд Шетърхенд шега не бива. Нека моите братя се отдалечат малко от края на гората и продължат пътя си малко по-наляво и то така, че бледоликият да не може да забележи отсъствието ми. Нека моите братя вземат и пушките ми, понеже само ще ми пречат. Ако до няколко минути не ви извикам, нека отидат до мястото, което ни описа белият и останат там да ме чакат.