— Поразяващата ръка може да разчита на нас — увери ме по-възрастният от братята. — Ще изпълним заповедта му, макар че ни обижда като иска сам да се промъкне обратно в асиендата.
— Защо?
— Защото така моят бял брат все едно ни казва, че сме неопитни хлапета, които не умеят даже да отмъкнат един кон.
Достатъчно добре познавах схващанията и нравите на индианците, за да разбера, че двете момчета се чувстваха пренебрегнати. Дадените обстоятелства ми налагаха да се съюзя с тяхното племе и ето защо смятах, че е разумно да проявя повече доверие към тях и да им угодя.
— Видях колко храбро се защитавахте срещу вашите неприятели и ви считам за смели момчета. Не се и съмнявам, че редом със смелостта притежавате и необходимата сръчност, тъй че ще ви попитам дали искате вие да вземете конете.
— Искаме! — прозвуча радостният им отговор.
— Добре! Значи не е нужно да ви обяснявам накъде да се отправите, така ли?
— Не е. Видяхме животните, нали минахме покрай тях. Никак няма да е трудно да отмъкнем две.
— Две ли? Необходими са ни три!
— Та нали пленникът има кон. Ще го принудим да ни каже къде го е вързал.
— Няма да вземем това животно. Мормонът го язди още от Лобос. То е изтощено, а на пасището ще намерим коне със свежи сили. Тръгвайте веднага! Ще ви чакам тук.
Двамата незабавно се отдалечиха, без да благоволят да кажат на сестра си и една дума. Изтегнах се в тревата до Мелтън. Бях много любопитен да разбера как момчетата щяха да изпълнят своята задача. Мормонът лежеше съвсем неподвижно като мъртвец. Гордостта не му позволяваше да проговори. От време на време дишането му ставаше доста шумно и тежко. Сигурно изкълчените му ръце го боляха.
Не се тревожех заради двамата индианци. Задачата им беше лесна. Само някои извънредни обстоятелства можеха да я затруднят или да осуетят изпълнението й. Но в такъв случай щяха просто да се върнат с празни ръце. Иначе нямаше от какво друго да се опасявам, понеже никак не беше вероятно да допуснат да ги заловят.
След около два часа на не повече от четири-пет крачки от мен от тревата се надигна някакъв тъмен силует. Скочих на крака, за да заловя човека, ала веднага отпуснах протегнатите си ръце, защото разпознах по-големия от двамата индианци.
— Моят брат се върна — казах аз. — Но защо идва толкова тайно?
— За да покажа на Поразяващата ръка, че ако пожелая, никой не може нито да ме види, нито да ме чуе.
— Стъпките ти са безшумни като летяща пеперуда. Ще станеш славен воин. Къде е брат ти?
— Избързах напред, за да те попитам дали пленникът може да види конете?
Юношата зададе въпроса си тихо, а аз му отговорих на висок глас:
— Нека брат ти ги доведе! Забелязаха ли ви?
— Пастирите бяха слепи и глухи. Даже имахме време да изберем най-хубавите коне.
Той изсвири с уста и веднага след това долових тропот от копита. Животните са били доведени съвсем наблизо, без да чуя какъвто и да било шум. Двете момчета бяха извънредно горди, че това им се беше удало. Когато огледах конете доколкото бе възможно в нощната тъмнина, сам се убедих, че никак не бяха лоши. Освен това забелязах, че един от тях имаше седло. Попитах по-възрастния мимбренхо откъде са го взели и той ми отговори:
— Поразяващата ръка няма седло и затова потърсихме коня на пленника и взехме неговото седло. После го натирихме да върви накъдето иска, защото и без друго белият с изкълчените си ръце няма да може да го възседне и управлява.
Значи двамата бяха намерили и това животно и се бяха погрижили да ме снабдят с необходимата за ездата сбруя, което беше едно доказателство, че можех да изисквам от тях да решават далеч по-трудни задачи, отколкото обикновено се възлагат на момчетата в такава възраст.
— Конекрадец! — презрително ми подвикна мормонът. — Прочутият Олд Шетърхенд не е нищо друго освен един най-обикновен негодник!
Вместо да се почувствам обиден аз го развързах и му казах:
— Връщам ти свободата, мистър Подъл убиец. Омитай се оттук и съобщи на асиендерото, че неотложната нужда ме принуждава да взема тези коне назаем! Вероятно или ще ги получи обратно, или ще му бъдат платени. Ако случайно това не стане, тогава нека запише тази незначителна загуба на собствената си сметка. На самия теб ти давам съвета възможно най-скоро да накараш някого да ти намести китките и да им направи по-стегнати превръзки, иначе като нищо ще вземеш да осакатееш и няма да можеш да си служиш с ръцете. За твое добро ти пожелавам никога повече да не се виждаме, защото съм убеден, че срещата ни ще има твърде лоши последици за теб.