— Те двамата ли? А ти не? Защо?
Той позабави отговора си, после смутено се покашля и каза:
— Моят по-млад брат и сестра ми ще отидат при нашето племе, а аз оставам тук.
— Какво си намислил?
— Да издиря къде е вождът на юмите и после да не го изпускам из очи, за да мога още с пристигането на нашите воини да ги уведомя къде се намира.
— Всичко това ще свърша самият аз!
— Знам. Поразяващата ръка е велик воин, а аз съм още едно момче и дори нямам име. Ето защо трябва да постъпвам както ми нареди Поразяващата ръка. Ако ме изпрати при нашето племе, ще отида. Но сърцето ми много ще се натъжи, защото искам неотклонно да следя Голямата уста докато си отмъстя. Искам да си спечеля име с което да ме назовават когато се върна при вигвамите на моите съплеменници. Нека моят бял брат ми разреши да остана! Вярно, не бива да се надявам, че двамата винаги ще бъдем заедно, защото той не се нуждае от мен, но ако бъде тъй добър да ми позволи да се скитам наблизо като негова сянка, то бих могъл поне да се грижа за коня му, когато животното няма да му е необходимо и само ще му пречи.
Той изрече всичко това колебливо. Вярно, желанието му беше необичайно, но именно защото дръзна да го изкаже, това бе нещо като препоръка в моите очи. Някой друг индианец би изчакал да види дали щях да го подканя да остане при мен, но този юноша прояви достатъчно смелост да изложи молбата си. Много добре разбирах колко важно бе за него да му я изпълня. Ако му разрешах да остане, това щеше да е такова отличие, за което всички мимбренхоси сигурно щяха да му завиждат. Синът на вожда ми харесваше, а баща му ми беше приятел и тези две причини бяха достатъчни, за да не му дам отрицателен отговор. На всичко отгоре можех и добре да го използвам. Възнамерявах тайно да обикалям около асиендата, за да разбера какво става там, и естествено никой не биваше да ме открие. Конят ми беше необходим, за да се придвижвам бързо от едно място до друго в случай на нужда, но иначе щеше доста да ми пречи. Сигурно щеше да ми се наложи с дни да дебна в непосредствена близост на асиендата, а конят лесно можеше да ме издаде. И тъкмо тогава момчето щеше да ми е много полезно.
— Харесваш ми, а баща ти сигурно ще се зарадва когато чуе, че съм те задържал при себе си. Съгласен съм. Ти можеш да ми помогнеш. И най-невзрачният на пръв поглед човек е възможно да направи някому голяма услуга. Много от онова, което си чувал за Винету и мен, е могло да бъде изпълнено с помощта на хора без известни имена. За нас се разказва какво ли не, а за тях никой не споменава. Дано се сбъднат надеждите ти при мен скоро да се сдобиеш с подходящо име! Струва ми се всички предпоставки са налице.
Лесно можете да си представите колко голяма беше радостта му когато чу, че ще изпълня желанието му. Но той не каза нито дума. Брат му издаде само едно доброжелателно «уф!», а сестра му леко плесна с ръце от възхищение.
— Но дали брат ти и сестра ти ще успеят безпрепятствено да стигнат до племето ви щом няма да си с тях? — продължих аз. — Изключително важно е нейде по пътя да не го сполети беда.
След тези мои думи по-малкият брат се обади с глас, в който се долавяше скромност, но и увереност:
— Нищо лошо няма да ни се случи, защото имам пушка и не се боя от никого. Освен това вярвам, че до нашата цел няма да срещнем никакви врагове.
В този момент ние отново се натъкнахме на потока и следователно се бяхме озовали на мястото където мормонът ни беше посъветвал да пренощуваме. Продължихме нататък. Тъй като асиендата се намираше на юг, на мен не ми се искаше да отивам твърде далеч на север, но пък от друга страна не биваше все още да спирам, защото трябваше да стигна до такова място, което ми гарантираше, че следите ми нямаше да бъдат открити. Яздихме докато полунощ мина и тогава забелязах, че сме се озовали в една местност, която беше изключително подходяща за целите ни.
Луната беше изгряла и ни позволяваше да виждаме далеч наоколо. Земята бе камениста и следователно по нея не оставаха отпечатъци. На северния хоризонт изплува неясна тъмна линия. Когато се приближихме разбрахме, че това е гора. Почти в самия й край високо над всички останали дървета се издигаше короната на едно могъщо дърво.
— Уф! — обади се по-големият брат. — Отново сме в позната местност. Това е гората с големия дъб. Сега вече моят по-малък брат ще знае в каква посока да язди и не е възможно да се заблуди.
— Добре — кимнах аз. — Тук ще се разделим. И нека този огромен дъб бъде мястото където пак ще се видим. След шест дни отново ще съм тук, за да чакам пристигането на баща ви и на неговите воини.
Дадох необходимите указания на по-малкия брат. Много точно и подробно му описах мястото където щеше да ме чака Винету. Накрая му предадох и оръжията на мормона. Наредих му да ги връчи на баща си като подарък. Юношата ме увери, че двамата със сестра си ще яздят без да спират чак до следващата вечер. Искаше да се опита да измине разстоянието за два вместо за три дни.