— Не. Следователно сигурно са свърнали в някоя странична клисура.
— Да. Виждам, че моят млад брат правилно умее да използва очите на своя разум. Но двамата бегълци не са навлезли напосоки в коя да е клисура.
— Не са. Там са ги очаквали техните хора.
— Съвършено вярно! А може ли моят млад брат да ми приведе и някоя друга причина, която го кара да мисли така?
— Не — отвърна ми той след като напразно размисля минута-две.
— Тогава аз ще му обясня. Предполагам, че юмите се канят да нападнат асиендата и че вече се намират в околностите й и изчакват подходящ момент. Естествено те няма да се покажат, а ще се крият. През тази долина минава част от пътя, който води от Урес до асиендата. Тъй като всеки час и всеки миг е възможно някой да го използва, юмите не е бивало да остават тук и тъкмо това е другата причина, която имам предвид. Вождът и неговият бял придружител са дошли вчера в долината на разузнаване и са се натъкнали на вас. А там където има съгледвачи с право може да се предположи, че недалеч се намират и други воини от тяхното племе. Като казвам «недалеч» нямам предвид някое съвсем незначително разстояние, защото ако юмите са бивакували толкова наблизо, то сигурно вождът им незабавно щеше да ги доведе, за да ни заловят или поне да ни преследват. Юмите са се скрили в някоя странична клисура най-малко на около един час път на кон от тук. Ще ми каже ли моят млад брат как би трябвало да изглежда въпросната клисура?
— Би трябвало да е обрасла с по-гъста растителност, да има дървета, зад които човек да може да се скрие както и трева за конете.
— Съвършено вярно. А спомня ли си моят млад брат, че вчера минахме покрай входовете на три странични клисури? На какво разстояние от тук беше първата от тях?
— До нея може да се стигне за време, което белите наричат половин час.
— Ами другите?
— Втората е на още четвърт час път по-нататък, а третата се намираше значително по-далече.
— Да, толкова далеч, че направо отпада от сметките ни. А сега нека моят брат си припомни как изглеждаха входовете на първите две клисури! Издаваха ли с нещо, че оттам започват дефилета, които се врязват поне на половин час път навътре в планините?
— Не — отвърна индианецът без да се замисли, а това показваше, че има много добра памет за местности. — Първата клисура изглеждаше тясна и къса, а входът на втората беше значително по-широк.
— Тогава вероятно ще трябва да търсим юмите във втората клисура и тази вероятност ще се увеличи още повече, ако се окаже, че не е гола, а е обрасла с разнообразна растителност. Точно това ще проверим още сега.
С тези думи се метнах на седлото. Индианецът направи същото и придавайки си типична за неговата възраст важност, каза:
— Но ще трябва да сме извънредно предпазливи, защото е възможно зад дърветата, които смятаме, че ще видим, да се крият воини на юмите.
— Тъкмо това ми се иска — засмях се аз. — Много ще се радвам, ако се намират точно там, а не другаде.
— Но нали в такъв случай ще ни забележат!
— Ще се погрижим никой да не ни види. Начинът, по който се отнасях с момчето, му придаде смелост да подхвърли следната забележка:
— Нека Поразяващата ръка не забравя, че търсим дървета! В открита и равна местност човек може да ги открие още отдалеч, ала ние се каним да навлезем в клисура, която вероятно има много завои. А в такъв случай ще открием гората едва когато се изправим пред самата нея и ако врагът се е скрил там като нищо може да стане така, че изобщо да не ни остане време да се върнем.
— Моят малък брат говори като възрастен и опитен следотърсач. Може би ще бъде тъй добър да не забравя, че завоите на една клисура, зад които наистина лесно може да дебне опасност, същевременно предлагат на предпазливия воин и прикритие. Завоят, зад който се намира неприятелят, му пречи да ме види. Впрочем ще ти дам едно сравнение: който иска да открие огън, е необходимо да се огледа само за светлината му, но не и да отива до самия него и да протяга ръка към пламъците му, та след като се изгори да се убеди, че той наистина съществува. Вероятно изобщо няма да навлизаме във втората клисура, където предполагаме, че се крият враговете ни.
С това разговорът ни приключи. Само един негов поглед ми показа, че правилно бе разбрал моите изводи. Продължихме нататък по същия път както и предишния ден. Яздех пръв като винаги насочвах коня си така, че да стъпва само по камениста земя и копитата му да не оставят следи. Тази езда никак не беше безопасна, защото всеки миг можехме да се натъкнем на юмите. За щастие опасенията ми не се оправдаха. След около половин час стигнахме до първата странична клисура, която също както и втората водеше наляво. Свърнах в нея. Индианецът се поколеба миг-два, ала после ме последва без да каже нито дума. Явно не бе в състояние да проумее действията ми, но предпочете да замълчи, за да не си навлече пак някой укор от моя страна. Щом бяхме убедени, че трябва да търсим юмите във втората клисура, защо тогава навлизахме в първата? Ето какъв въпрос си задаваше той. съвсем скоро мимбренхото щеше да получи отговор.