— Харесва ли ви почеркът ми, дон Карлос? Виждали ли сте някога такива букви, такъв краснопис?
— Не, никога — отговорих самата истина. — Вашите букви имат толкова ясен рисунък.
— И никак не е чудно, нали почти всички имена съм ги записвал все аз, защото повечето гости също като вас не умеят да си служат с мастило и перо. Благодаря ви за вашите сведения. Всичките са лесно разбираеми, само едно нещо ми е необяснимо. В графата за професия споменавате, че сте писател. Такава работа чувам за пръв път. Туй нещо занаят ли е, военен чин ли е, или става най-общо дума за търговия или пък може би в частност за продаване на дребни стоки по къщите, а?
— Нито едното, нито другото. Писателят е онова, което в испански език се нарича с думите автор или «escritor». Човечето ме погледна изненадано и попита:
— Богат ли сте?
— Не.
— Тогава дълбоко ви съжалявам, защото с вашата професия неизбежно ще умрете от глад.
— Защо, дон Херонимо?
— И още ме питате? О, много добре знам как живеят тези хора, понеже тук в Гуаймас също имаме един «ескритор». Той е богат човек и пише за един вестник, който излиза в Ермосильо. Сигурно плаща много пари, за да види отпечатани своите изпратени материали до редакцията. При тази работа има големи разноски и никаква печалба. Че как можете да живеете? Какво ядете и пиете и как се обличате? Страшно ми е жал за вас. Ами ще можете ли да платите онова, което ще получите тук при мен?
— Да. За толкова все ще ми стигнат парите.
— Много се радвам, Хмм, ескритор значи! Тогава никак не е чудно, че имате толкова ужасно западнал вид. Просто не мога да проумея как така въпреки всичко изглеждате съвсем добре и направо пращите от здраве. Но… карамба! Чак сега ми хрумна. Щом сте ескритор, би трябвало да можете да пишете, а?
— Ами да.
— Но въпреки това ми предоставихте тази тежка работа. Защо скрихте от мен, че владеете туй изкуство?
— Защото щеше да е неучтиво да ви противореча, когато ме обявихте за човек, който не умее да си служи с перо.
— Justo — вярно! Вашата учтивост просто ви служи за препоръка. Ще ми разрешите ли да ви попитам откъде идвате?
— Прехвърлих Сиера Мадре!
— Пеша? Бедничкият!
— Имах кон, както можете да разберете от шпорите, които временно нося окачени на колана си. Конят ми падна и си счупи един крак. Наложи се да го застрелям.
— Защо не взехте юздите и седлото?
— Защото не исках дни наред да мъкна такъв товар в ужасната жега.
— Но нали можехте да продадете нещата и от получените пари да живеете цели два дена! Жал ми е за вас. По-добре да не бяхте мъкнали тези две стари пушкала, дето ги виждам тук. Те не струват и половин долар. Изработката им е съвсем допотопна. Разбирам от такива неща.
Херонимо взе в ръка карабината «Хенри», огледа я и поклати глава. Изглежда особената конструкция на затвора му направи впечатление. После посегна и към стария Мечкоубиец. Понечи да го вдигне, ала веднага го пусна, защото беше толкова тежък, че с една ръка не успя да го вдигне.
— Я го хвърлете този боклук! — посъветва ме той. — С него само си отежнявате пътуването. Накъде ще се отправите от Гуаймас?
— Ще продължа с кораб на север през остров Тибурон.
— В такъв случай може дълго да чакате. Рядко са корабите, които отиват толкоз далеч.
— Тогава ще яздя.
— Ще трябва да си купите кон или муле, но ви уверявам, че сега и за цял куп пари няма да намерите такова животно. Ако имате време да чакате, бихте могли по-късно да използвате железницата, която отива до Ариспе.
— И кога пътуват влакове до там?
— Влакове ли? Личи си, че сте чужденец, дон Карлос. Железопътната линия все още не е готова. Казват, че ще я завършат след три, четири или пък пет години, ала от тези неща вие и представа си нямате. Не би трябвало да пътувате из страна, която не познавате и която е толкова далеч от родината ви. При вашата бедност туй е опасно начинание. Споменахте, че сте роден в Сахония (Саксония. Б. по.). Къде се намира този град?
— Това не е град, а кралство и е част от Алемания.
— Точно така. Е, човек няма как да натъпче в главата си всички географски карти. И така, можете да останете при нас. Заради бедността ви и защото като превъзходен играч на домино сте и отличен компаньон, аз ще проявя разбиране и ще ви определя най-ниската възможна цена. Ще получите подслон и най-хубавата храна за едно песо на ден. Това е сума, която сигурно и вие самият ще намерите за твърде малка.
— Благодаря ви, съгласен съм — заявих напълно сериозно. Едно песо беше равно на четири марки и половина. Но добре можех да си представя «най-хубавата храна», която несъмнено отговаряше на условията на живот в «хотела».