Проломът беше точно такъв, какъвто предполагахме — тесен и плитък. Бързо се издигаше нагоре и след около десетина минути стигнахме до неговия край. Горе се озовахме на платото. Всичко наоколо чак до хоризонта се виждаше ясно като на длан. На юг, запад и север се простираха равнини, а на изток имаше планини. Платото беше голо с изключение на едно място, намиращо се в северозападна посока. Там личеше тъмна ивица. Предположих, че е гора. Посочих с ръка натам и попитах:
— Какво ли има ей там зад онази тъмна черта?
— Гора.
— Не, защото тази черта е самата гора. Тя опасва височините около търсената от нас втора клисура. Сега моят млад брат сигурно вече знае, защо яздихме през първата клисура. Долу ни заплашваше голяма опасност, а тук открихме гората без скрилите се в нея хора да могат да ни забележат. Ако юмите са там, те несъмнено очакват появяването на незвани конници само откъм главната долина и сигурно са оставили постове единствено в тази посока. Ако искаме да разузнаем как стоят нещата там, то можем най-спокойно да яздим до гората без да се опасяваме, че враговете ще ни забележат. Навярно моят млад брат вече разбира какво имах предвид с думите, че за да може да открие къде има огън, човек не е необходимо да си изгори ръката на пламъците му.
— Нека Поразяващата ръка не ми се сърди — помоли смирено той. — Аз съм все още момче. Ще отидем ли до гората?
— Да, защото трябва да узная какво е положението. Иска ли моят млад брат да остане тук и да ме чака?
— Идвам с теб, ако ще там да се намира цялото племе на юмите — заяви той с искрящи очи. — Но ако Поразяващата ръка ми заповяда, ще трябва да остана тук.
— Ще ме придружиш, обаче се надявам, че няма да направиш някоя грешка. Знаеш колко е опасно посред бял ден да се промъкваш към вражески бивак.
Пришпорих коня в галоп, защото колкото по-бързо прекосяхме открития терен, толкова повече намалявахме възможността да бъдем забелязани. Щом стигнахме гората скочихме от седлата и вързахме юздите на животните за първите дървета. Преди всичко трябваше да претърсим началото на леса. След като не открихме нищо подозрително, преместихме конете сред много гъсти храсталаци, където щяха да останат скрити даже и за острото зрение на индианците.
— Иска ли моят брат да пази конете или ще дойде с мен? — попитах аз.
— Идвам с теб.
— Или може би предпочиташ да действаш самостоятелно? Ако се разделим ще постигнем целта си за двойно по-кратко време.
— Ако Поразяващата ръка ми има доверие, нека само ми каже какво да направя.
— Тогава ела! Най-напред трябва да стигнем до самата клисура. Навлязохме навътре в гората и скоро се добрахме до мястото, където склонът на клисурата се спускаше стръмно надолу. Започнахме да слизаме докато най-сетне видяхме, че дъното й представляваше зелена морава, през която криволичеше малко поточе. И от двете страни височините бяха покрити с гъста гора.
— Сега ще се разделим — казах му. — Аз ще вървя около четвърт час надолу, а ти ще вървиш същото време нагоре по клисурата. След това ще се върнем пак на това място, за да споделим наблюденията си. Ако не забележим нищо, ще продължим търсенето или докато открием юмите, или докато претърсим цялата клисура. Но гледай в никакъв случай да не вдигаш шум, а да не говорим за стрелба!
Изрекох това предупреждение, защото все пак не можех да очаквам момчето да притежава самообладанието и разсъдливостта на възрастните, а и за да обуздая жаждата му за отмъщение в случай, че пред него се изпречеше Голямата уста.
Извървях споменатото разстояние без да забележа нещо особено. Вярно че точно по средата на дъното на клисурата, през тревата минаваше тъмна черта, която можеше да бъде диря, оставена както от дивеч, така и от хора, но предпазливостта не ми позволяваше да се приближа до нея, за да я разгледам.
Когато се върнах на мястото където се бяхме разделили, момчето го нямаше, ала скоро се появи и съобщи:
— Не видях жив човек, но през клисурата минава някаква диря.
— И аз я забелязах.
— Но после носът ми откри нещо повече от моите очи. Надуших огън. Сигурно е запален някъде по-нагоре от мястото, откъдето трябваше вече да се връщам.