— Тогава ела да видим как стоят нещата!
Втурнахме се между дърветата като непрекъснато внимателно се взирахме напред. Мимбренхото се спря на мястото докъдето беше стигнал преди малко, започна да души въздуха и ме погледна в очакване. Кимнах му и продължихме да се промъкваме нататък. Да, наистина миришеше на дим и колкото повече напредвахме, толкова по-силна ставаше тази миризма. След известно време момчето ме дръпна за ръката, накара ме да спра и ми прошепна:
— Дали не са бели?
— Едва ли.
— Но мирише ми на наоатли! (Боб. Бел. нем. изд.)
— Индианците също го ядат. Хайде да продължаваме! Скоро и аз долових миризмата на варен боб. От това растение се приготовлява едно от любимите ястия на мексиканците, а и мексиканските индианци го ядат с голямо удоволствие. Но на мен ми беше твърде странно, че тъкмо тук в тази толкова затънтена гора се готвеше такава гозба. Провизии от боб за червено-кожи, тръгнали на боен поход?! За него обаче бяха необходими котлета, тенджери или гърнета, както и панички, а това беше признак, че в този грабителски поход едва ли участваха само индианци.
Ето че не след дълго миризмата на пушек се засили още, а после изведнъж забелязахме право пред нас значително повече хора, отколкото бяхме очаквали. Мислех си, че ще заваря отряд червенокожи, разположили се на бивак в гората кой както може и където свърне, ала тук се намираше добре организиран лагер от палатки с всички удобства, които си позволява индианецът, когато се чувства в безопасност.
Преброихме около двайсет шатри от дебело грубо ленено платно, които бяха тук-там поизкърпени. Палатката на вожда се различаваше по трите орлови пера и беше издигната в средата. Пред нея на хоризонтално поставени пръти над шест огъня висяха също толкова железни котлета където вреше бобът. Една по-ниска палатка, издигната малко настрани, изглежда служеше за складово помещение. Червенокожите лежаха в и край шатрите или пък седяха на отделни групички. Неколцина от тях се суетяха около котлетата като от време на време разбъркваха съдържани- ето им, за да не загори.
— Ето — прошепна ми момчето, — ето ги във втората клисура, точно както предполагаше Поразяващата ръка. Да ги преброя ли?
— Не, сега е невъзможно, понеже мнозина са в шатрите. Но преброй конете! Сигурно са малко по-нагоре, защото нали на идване от долу никъде не ги забелязахме.
Оставих го да отиде сам, за да му доставя удоволствието самостоятелно да свърши нещо, а и да се порадва на доверието, което обикновено се оказва само на опитни воини. Когато се върна той няколко пъти сви и разпери пръсти, за да ми покаже броя на животните.
— Видях два пъти по пет по десет и още три коня. Почти няма свободни индианци, които да умеят да броят до сто. За много племена най-голямото число, с което си служат, е десет, а за други то дори е пет. Това бе причината за странния начин на изразяване на моя мимбренхо. Той беше преброил сто и три животни. Тъй като между тях сигурно имаше и известен брой товарни коне, то приблизителната численост на индианците бе около деветдесет. Нямаше жени. Както изглеждаше всички воини без изключение бяха въоръжени с пушки.
Въпреки значителния им брой в бивака цареше пълна тишина. Макар да се чувстваха на сигурно и безопасно място, те явно не пренебрегваха необходимата предпазливост. В този момент забелязах, че един от суетящите се около котлетата мъже влезе в шатрата на вожда. Вероятно съобщи, че яденето е готово, понеже когато излезе оттам, той плесна няколко пъти с ръце и на полу-висок глас извика:
— Миушиаме, ма — елате, яденето е готово! Намиращите се в шатрите индианци изскочиха навън с паничките си, другите пък побързаха да влязат в тях и да вземат своите съдове за храна и всички се отправиха към огньовете, за да хапнат боб. Само двама се чувстваха твърде горди, за да участват в общото хранене, и това бяха Голямата уста и един бял. Те излязоха от шатрата на вожда и като се изправиха пред входа, се зазяпаха в суетнята около котлетата. Нямаше как да видя кой беше белият, защото бе с гръб към нас. Малко по-късно когато се извърна настрани го познах — беше Санди Уелър, нашият стюард от кораба.
Оставаше открит само въпросът къде ли се намираше баща му. Сигурно не беше в лагера, понеже иначе все някъде щеше да се мерне. За броени минути деветдесетте мъже се нахраниха, а после отново се отдадоха на безделие. Наблюдавахме лагера още известно време, но не забелязахме никакви признаци, че този ден възнамеряваха да предприемат каквото и да било. По-късно вождът и белият пак излязоха от палатката. По един знак на Уелър доведоха кон, който той явно се канеше да възседне.