— Бързо! — прошепнах на мимбренхото. — Трябва да тръгваме! Вероятно в посока към асиендата.
Промъкнахме се обратно по пътя, по който дойдохме и преди още да се бяхме изкачили до горе, видяхме Уелър да се спуска с коня си по клисурата. Беше сам. С удвоена бързина продължихме нагоре към нашите коне. Измъкнахме ги на открито, възседнахме ги и в галоп поехме обратно към първата странична клисура. Щом я стигнахме, ние се притаихме зад една скала съвсем близо до входа й и зачакахме. Ако Санди беше тръгнал надолу по долината, той непременно щеше да мине покрай нас. Не се ли появеше, значи се беше отправил нагоре и несъмнено отиваше в асиендата.
Въпреки че чакахме около четвърт час Уелър не дойде и аз реших също да поема нагоре, за да го проследя. В главата ми се породиха какви ли не предположения. Преди всичко се питах дали стюардът имаше намерение да се появи най-открито в асиендата, или искаше тайно да се промъкне в имението. По-вероятна ми се струваше втората възможност, защото сигурно той играеше ролята на вестоносец между вожда и мормона. Не се ли лъжех в догадките си, Уелър щеше да се срещне с Мелтън на някое по-уединено място. Ако знаех къде е то, можех да ги подслушам и да узная целия им план. Питах се дали все пак не бе възможно някак си да разбера къде ще се срещнат. Да, възможно беше, но не биваше да се бавя.
И така напуснахме първата странична клисура и препуснахме нагоре по долината. Минахме покрай входа на втората клисура и продължихме нататък. Бях твърдо убеден, че Санди Уелър е някъде пред нас, но въпреки всичко бях длъжен да се уверя дали все пак не се заблуждавах. При това трябваше да съм много предпазлив, защото важното бе да го видя без той да ме забележи.
За щастие каменистият терен скоро свърши и меката земя вече заглушаваше тропота на конете ни. Върху нея ясно си пролича и следата, оставена от самотен конник. Както разбрах от самата диря той яздеше бавно и следователно сигурно съвсем скоро щяхме да го догоним. И наистина! Преди още да се бяхме добрали до третата странична клисура ние стигнахме до един завой, иззад който най-напред внимателно надникнахме. И ето че видяхме Уелър най-много на триста крачки пред нас. Нямаше никакво съмнение, че отиваше в асиендата. До този момент мимбренхото яздеше мълчаливо, но тъй като вече не можеше да овладее младежкото си нетърпение, ме попита:
— Защо следваме този бледолик? Ще ми отговори ли Олд Шетърхенд?
— Защото е пратеник на Голямата уста.
— И къде отива?
— Предполагам, че ще се срещне с Мелтън, който вчера беше наш пленник. Вероятно ще се видят тайно и ще разговарят за нападението, което ми се иска да осуетя. Ако ги подслушам, мога да науча какво кроят.
— Но Поразяващата ръка не знае Мястото на срещата.
— Надявам се да разбера къде е.
— Тогава не би трябвало да изпускаме бледоликия от очи. А обърне ли се, сигурно ще ни забележи.
— Ще тръгна по петите му едва след като се стъмни, така че няма да може да ме види. А сега ще го изпреварим като тръгнем по друг път.
— В такъв случай ще открие следите ни.
— Ще помисли, че са минали двама от пастирите на асиендерото. А може би ще се натъкне на дирята ни след смрачаване и няма да успее да я различи. Вероятно ще язди до езерото където се влива потокът. Ако го изчакаме там, сигурно няма да го изпуснем. И времето ще е много подходящо, защото докато стигнем несъмнено вече ще се е стъмнило.
— И откъде ще заобиколим?
— Все още не мога да кажа, понеже местностите са ми непознати. Ще навлезем в третата клисура и ще видим къде ще ни отведе.
— Много добре знам къде води, тъй като тъкмо през нея минава пътят, който мислех да използвам. Но с брат ми и сестра ми се отклонихме от него само защото се надявах в асиендата да сменим изморените си коне.
— Е, къде ще се озовем ако тръгнем през тази клисура?
— Ще излезем на обширна открита равнина, където само нарядко се срещат самотни малки хълмове.
— Открита равнина ли? Значи няма какво да ни пречи на бързата езда, така ли?
— Няма. Яздим ли после все направо, ще стигнем до гората с онзи огромен дъб, където искаме да се срещнем с нашите воини. А за асиендата трябва да се свърне надясно. Само че не мога да кажа как изглежда пътят до там, защото още не съм яздил по него.
— Не е толкова важно, понеже онова, което ми съобщи, е напълно достатъчно. Сега знам, че ще стигнем при малкото езеро съвсем навреме. Хайде, да побързаме!
Докато траеше този кратък разговор, Санди Уелър беше вече изчезнал. Можехме да продължим. Отначало поехме бавно, за да не се приближим пак твърде много до него, но след като свърнахме в третата клисура пришпорихме конете, щом се озовахме горе в равнината, препуснахме в галоп като само от време на време давахме възможност на нашите животни малко да си поемат дъх, а ездата забавихме едва когато видяхме, че поради бясното пришпорване на жребците имаше опасност да пристигнем твърде рано при езерото. Нали в никакъв случай не биваше да се мяркаме там по светло!