— Добре, може да ми потрябват. Ще разсъждавам и вместо вас, ала дойде ли после време за действие, ще разчитам на вас.
— Със сигурност можете да разчитате на мен! Какво трябва да правя сега?
— На първо време нищо.
— Нищо ли? Но не бива ли да кажа на другите какво е положението?
— Не. Всичко каквото ви доверих трябва да остане тайна. Ако се издадем, че нещо знаем, мормонът така ще промени плана си, че ще изгубим всички предимства, които успях досега да спечеля. В момента той си мисли, че съм си тръгнал и се чувства в безопасност. Но поне едно можете да направите — да внимавате за всичко каквото става тук. Съобщавайте ми всичко, което ви изглежда и най-малко свързано с нас и нашия въпрос.
— Но кога и къде? Нали не искате да се мяркате тук!
— Идвайте всеки ден по няколко пъти до потока между свечеряване и полунощ! Когато пожелая да разговарям с вас ще бъда тук.
— Ами ако успеете да дойдете едва след полунощ? Ей там в ратайските къщи са ни отделили едно помещение. Нещо като обща спалня. Там няма как да влезете без да настъпите или ритнете един или друг и сигурно ще ви заловят. Ще се опитам да измисля някаква причина, за да спя на открито. Вярно че отсега не знам на кое място, но ще се погрижа лесно да ме намерите.
— Хубаво! И така засега си мълчете! Когато му дойде времето вашите съотечественици ще бъдат уведомени. Не и преди това. Налага се да сме предпазливи.
— Тогава и вие бъдете предпазлив и не отмъквайте повече коне! Иначе това би могло да ги наведе на мисълта, че все още се навъртате наблизо. Изобщо намирам изключително долно всякакъв вид «свиване», а да не говорим за конекрадството.
Атлетът се засмя тихичко. Реших и аз да го подкача:
— Съжалявам, но се налага да ви кажа, че вашата греховност съвсем не е по-малка от моята. Вие също крадете.
— Никога!
— Тогава ще се изразя по-иначе: ще откраднете месо и то още тази вечер.
— Аха! Загрявам!
— Сам разбирате, че сега не мога да си губя времето в лов, а и изстрелите лесно биха ме издали. Днес тук са клали добитък. Ей там виси месото на въжетата. Ако сте…
— … разбран човек, ще откраднете нещичко и за мен — прекъсна ме той. — Нали това искахте да кажете?
— Горе-долу. Трябва да наблюдавам индианците и винаги да се навъртам наблизо. Следователно крайно необходими са ми провизии. Опитайте се незабелязано да отмъкнете толкова месо, колкото ще е нужно на двама мъже за няколко дни ако се хранят умерено!
Той стана и с бавна походка, като че ли се разхождаше, се отправи към най-тъмното място от двора, където висеше месо. Макар да го наблюдавах не успях да видя какво правеше. Когато се върна той хвърли на брега пред мен няколко големи къса месо и после се отдалечи без да каже нито дума, отправяйки се отново към най-отдалечения ъгъл. Скоро пак се появи. Този път ми донесе няколко парчета шоколад.
Тъй като нямаше нищо друго съществено за обсъждане ние се сбогувахме и аз се измъкнах навън. На връщане имах да нося към десетина килограма провизии. Това щеше да ни стигне за четири дни и дотогава можехме спокойно да издържим на нашия наблюдателен пост. За мен бе много важно още преди зазоряване пак да се озова близо до индианския лагер. Ето защо не се бавихме край езерото, а веднага тръгнахме обратно по пътя, по който бяхме дошли, за да се върнем във вече толкова често споменаваната странична клисура.
Когато стигнахме целта си беше започнало да се развиделява. Най-напред потърсихме ново скривалище за нашите коне. То трябваше да е по-голямо от предишното, за да имат достатъчно храна. Скоро намерихме такова място сред гората, което не можеше да бъде по-подходящо и там вързахме животните с ласа за околните дървета. Мимбренхото остана при тях. Той щеше да спи докато аз се отправих към нашия вчерашен наблюдателен пост. Стоях там докато превали пладне без да забележа нищо особено, освен че Санди Уелър пак дойде в лагера.
Тъй като почувствах нужда и аз малко да си почина, се отправих обратно към скривалището ни. Щом дадох необходимите указания за поведение на моя млад спътник за времето, когато щеше да стои на пост, той се отдалечи, а аз легнах на земята. Само за минута-две потънах в дълбок сън, което никак не беше чудно след голямата умора и преживяното напрежение. За да лежа по-удобно бях изпразнил джобовете си и бях свалил колана.
Събуди ме пронизителен протяжен вик. Скочих на крака и наострих слух. Викът се повтори. Познат ми беше, това бе победният вик на някой индиански воин. Веднага след това проехтя и трети, ала той звучеше съвсем иначе — беше викът за помощна нападнат човек. Идваше откъм местността където знаех, че се намира моят мимбренхо. Без съмнение той бе изпаднал в опасност. В случая беше скъпа всяка секунда. Затова не губих време да се навеждам за да взема някое от оръжията си, а незабавно хукнах към въпросното място. Не го видях там, но малко по-надолу в тревата и храстите кипеше отчаяна борба. Непредпазливият юноша изобщо не беше останал на поста си. Беше дръзнал да се приближи още до индианския бивак и явно е бил неочаквано нападнат. Трябваше да освободя момчето, защото задържаха ли го в плен, смъртта му бе неизбежна. Затова се втурнах по стръмния склон на клисурата, но не щеш ли едната ми шпора се закачи в издаден корен, аз изгубих равновесие и се прострях на земята. Преди да успея да се изправя на крака околните храсти прошумоляха и върху мен се нахвърлиха пет, шест, че и повече червенокожи. Понечих да стана, ала не ми се удаде да освободя крака си от корена, което се оказа фатално за мен. Ако бях откачил проклетата шпора, тогава все още щях да имам надежда да си пробия път с юмручни удари и да избягам, но така това беше съвсем невъзможно. Отбранявах се доколкото можех само с ръце, които бяха единственото ми оръжие, обаче противникът бе твърде многоброен. Поражението ми беше неизбежно и скоро ме вързаха.