— Воините на юмите не са слепи — отвърна му един от тях. — Ние намерихме следите на момчето.
— Но не и него. Иначе щяхте да го доведете.
— Скоро ще го видиш да стои пред теб. Следите му минават през гората до самия и край и оттам продължават през откритата равнина.
— Тъй като измина толкова кратко време той не е могъл да спечели голяма преднина. Следователно трябваше да го видите как бяга пред вас през равнината.
— Момчето е дребно и фигурата му се губи дори когато разстоянието не е особено голямо. Но дирята му беше съвсем ясна и несъмнено скоро ще ни падне в ръцете. И понеже за тази работа не са необходими много воини, останаха да го преследват неколцина, а ние се върнахме.
Вождът нищо не каза, обърна им гръб и явно се приготви за по-продължително чакане. Очевидно той беше просто бесен от гняв, но разбираше, че острите и груби думи нищо нямаше да променят както нямаше и да ускорят преследването. Моите надежди обаче растяха, защото поведението на момчето беше толкова умно, че и самият аз едва ли щях да постъпя по-добре. Той беше зарязал както конете, тъй и всичко каквото имахме при тях и от мястото, откъдето беше хукнал да бяга, се бе насочил нагоре към края на гората и оттам с всички сили се бе втурнал през равнината. По този начин беше отклонил преследвачите си от нашето скривалище. Конете и моите вещи се намираха все още там. Мимбренхото бе проявил достатъчно разум, за да поеме на юг, защото така първо отвличаше вниманието на враговете ни от северната посока, в която всъщност бе главната ни цел и второ, както сигурно сам беше забелязал, на юг имаше достатъчно скали и камениста земя където следите му щяха да изчезнат.
Следобедът измина и после се смрачи. Индианците запалиха няколко огъня, за да приготвят вечерята си. Мълчалив и неподвижен вождът все още седеше на предишното си място. Изглежда кипеше от гняв. Уелър беше отишъл някъде, навярно да се поразходи из гората и да разсее скуката си. В този момент той пак се появи. Голямата уста го посрещна намусено:
— Къде се губиш толкова дълго? Не знаеш ли, че вече е време да отидеш на уговорената среща с баща си, за да го доведеш?
Саркастичният Уелър отново се отдалечи. Малко след това се завърнаха и юмите, които бяха продължили преследването. Разбрах, че надеждите ми не са били напразни, защото те не доведоха мимбренхото. Когато и вождът видя това, той скочи на крака, сграбчи първият от тях за ръката и силно го разтърси.
— И вие ли идвате без момчето? Да не сте вонящи червеи, които ядат само нечистотии и се ровят под земята и затова нито чуват, нито виждат какво има и какво става на нея? Ще ви изпратя да си вървите у дома! Там можете да си навлечете женски фусти и да кърпите скъсани вигвами, нещо което правят само старите скуоу дето не ги бива за никаква друга работа.
Едва ли можеше да има по-голяма обида от тези думи. С тях Голямата уста далеч надхвърли своите права. Един индиански вожд притежава само такава власт, каквато неговото племе доброволно му даде. Във всеки момент тя може да му бъде отнета. Ако покаже, че не заслужава, че не е достоен да бъде вожд, или ако злоупотреби с властта си, той може да бъде незабавно свален и тогава не е нищо повече от всеки друг свой съплеменник. Индианецът, към когото отправи гневните си думи, енергично се освободи от ръката му и укорително му отвърна:
— Кой е разрешил на Голямата уста да ме хваща по такъв начин и така да ми говори? Ако съм постъпил неправилно, тогава нека се съберат старейшините на племето ни и произнесат присъдата ми, на която съм длъжен да се подчиня. А който ме обижда трябва да вземе ножа си и да се бие с мен. Нека Голямата уста не забравя, че като ме ругае така унижава всички воини, които са били заедно с мен.
Воините, за които той се застъпи, полугласно изразиха одобрението си. Вождът разбра, че увлечен от гнева си беше стигнал твърде далеч, промени тона си и примирително каза:
— Нека моят брат приеме, че не е чул от устата ми моите думи, а гласа на гнева ми.
— Истинският мъж трябва да умее да овладява гнева си, но както и да е. Ще си представя, че нищо не сме си казали. Ако Голямата уста сам беше тръгнал да търси момчето, той също щеше да се върне с празни ръце.
— Но нали краката на едно дете са по-къси от краката на възрастните мъже! Във всички случаи трябваше да го догоните.
— Тичахме докато останахме без дъх, ала даже не успяхме да го зърнем, защото преднината му се оказа прекалено голяма. А после и следите му се изгубиха върху каменистата земя, която е толкова твърда, че по нея не остават никакви отпечатъци.
— Само неговата диря ли забелязахте или имаше и друга?