Выбрать главу

— И така, сега се връщам обратно, а ти оставаш при индианците, които ще тръгнат почти веднага след мен. Оттук до Асиенда дел Аройо има точно толкова път, че да можете да проведете нападението още преди разсъмване.

— Но нали портата ще е затворена! — обади се синът с такъв тон, от който ясно пролича намерението му да ме ядоса.

— Какво от това? Бил съм на лов, заблудил съм се и затуй се връщам толкова късно. Ще тропам по портата докато събудя махордомото и той нареди да ми отворят.

— Адолфо живее в главната сграда и няма да те чуе.

— Тогава ще ме чуят немските преселници и все някой от тях ще ме пусне да вляза. Сигурно ще заварите портата отворена.

— Ами ако все пак не стане така, как ще проникнем в асиендата?

— По коритото на потока, който влиза в двора под един от зидовете, а под друг отново излиза навън. Отначало ти не бива да се показваш, защото така ще разберат, че си в съюз с червенокожите. Ще се появиш на коня си по-късно, едва когато юмите се оттеглят.

След като двамата размениха още няколко несъществени забележки, бащата се обърна към мен:

— Сър, сигурно се питаш защо допуснахме да чуеш разговора ни, а? Първо, защото положи доста усилия да ни се противопоставиш и сега трябва да проумееш, че всичките ти кроежи са отишли на вятъра. Въпреки всичко ще постигнем целта си.

— И второ — продължи Санди, — за да се убедиш сам, че си загубен и нямаш никаква надежда за спасение.

— Да, така е — потвърди старият. — Ако смятахме, че съществува и най-малката възможност да се избавиш, ние разбира се никога нямаше да допуснем да станеш свидетел на разговора ни. И тъй подготви се за най-ужасната смърт каквато може да има! Ще те отведат до пасищата на юмите и там ще те вържат на кола на мъченията, ще те изгорят жив или кой знае какво ще направят с теб. Но преди това нашият приятел Мелтън ще те посети, за да ти благодари за милото отношение към него. Китките му сигурно ще заздравеят по-бързо, ако те види така добре опакован с тези хубави ремъци. Сбогом! Тръгнеш ли веднъж към селото на юмите, за съжаление няма да се видим повече.

Тъй значи! Сега знаех всичко, което те искаха да знам. Бяха сметнали за необходимо незабавно да проведат нападението на асиендата, планирано поначало за по-късно. Представете си положението ми! Известно ми беше какво предстоеше да стане, а не бях в състояние да предупредя моите съотечественици. Херкулес очакваше вести от мен, а аз не можех да отида при него!

След като Ралф Уелър си тръгна, индианците започнаха да вдигат лагера, за да се отправят към асиендата. Вързаха ме върху един кон и то така, че трябваше да стане цяло чудо, за да успея да освободя дори едната си длан. При това наредиха нещата така, че бях принуден да яздя между двама червенокожи, за чиито ездитни животни привързаха с ласа моя жребец. Само няколко минути живя надеждата ми, че ще мога да пришпоря ненадейно коня си и макар и вързан да избягам, от индианците. След взетите от тях мерки не ми остана нищо друго освен да се откажа от тази мисъл като напълно неизпълнима.

Съществуваше само още една последна възможност за спасяване на асиендата, но само в случай, че ме вземеха със себе си достатъчно близо до имението, за да мога с викове да предупредя хората. Твърдо реших да направя такъв опит без да се съобразявам с опасността за живота ми. Обаче когато ни оставаше още около четвърт час езда, бе наредено на петима души да спрат на едно определено място и да ме пазят докато другите продължиха напред. Дори не бяхме стигнали още до гората, а се намирахме пред нея в откритата равнина. Ако бяхме вече между дърветата може би все пак, въпреки ремъците щеше да ми се удаде случай да се шмугна и да изчезна в гъсталаците, ала на това място не можеше и дума да става за бягство. Въпреки всичко петимата червенокожи изпълняваха ролята на пазачи по един наистина съвършен начин. Те забиха колчета в земята и ме вързаха за тях така, че лежах като разпънат на кръст. После свалиха пакетите и вързопите от товарните коне, които бяха оставени при нас и така им дадоха възможност да пасат на воля.

Никой не говореше. Но затова пък толкова повече измъчвах мозъка си да измисля някакъв начин за спасение. Напразно.

Времето минаваше. Нощта започна да отстъпва на деня. И ето че тогава долових далечни крясъци. Но колкото и далеч да бяха успях да различа бойния вик на индианците, предизвестяващ нападението.

Невъзможно ми е да опиша обзелите ме чувства. Изпаднах в такава ярост, че трябваше да положа огромни усилия, за да остана поне външно спокоен. Трескаво напрягах слух. Многогласният рев се повтори. Но той не изразяваше гняв, а победоносно ликуване. Червенокожите не бяха срещнали съпротива. Нападението беше приключило успешно.