Горещината нарастна толкова много, че стана непоносима и принуди юмите да се отдалечат. Те сложиха товарните седла на конете, за да ги натоварят с плячката. После ги подкараха. Начело яздеше вождът, следван от петимата пазачи и мен. След нас пак имаше неколцина индианци, а по петите им идваха преселниците с асиендерото и жена му. Най-сетне подир тях пастири подкарваха плячкосаните коне, говеда, овце и свини. Керванът се насочи първо на север покрай потока, а после, когато водите му направиха завой надясно, поехме покрай левия край на гората и скоро спряхме на мястото където мормонът беше решил да ме застреля от засада. Самият той заедно с Ралф Уелър се намираха в момента до асиендерото. Разбира се и двамата бяха вързани също като другите пленници, но това бе естествено само привидно.
Моите пазачи ме отведоха малко настрана и ме завързаха за едно самотно дърво, откъдето имах възможност да наблюдавам построяването на лагера както и кипящото оживление в него.
Отделиха ме от другите пленници, защото единствено мен ме смятаха за способен да се освободя и после да отнема плячката на юмите. Ако бягството ми успееше, разчитах на помощта на мимбренхосите, с които имах намерение да се срещна при големия дъб.
Индианците заклаха едно говедо, едно прасе и няколко овце. Изпекоха месото, от което погълнаха големи количества като не оставиха пленниците си да гладуват. На мен ми дадоха толкова много, че не успях да го изям. Пак ми бяха освободили ръката. Ако винаги постъпваха така докато се хранех, не беше изключено да намеря някакъв начин да избягам, но при тези обстоятелства всеки подобен опит можеше да ми струва живота. Ако ми бяха освободили ръцете пред очите на всички, трябваше да развържа краката си. Не успеех ли да свърша това неимоверно бързо, моите неприятели щяха да намерят време да ми попречат, а после щеше да е съвсем сигурно, че никога повече нямаше да ми освобождават ръцете. А дори и опитът ми да успееше, нямаше как сред толкова много червенокожи да побягна незабелязано и после по петите ми щяха да се втурнат многобройни преследвачи, от които нямах никакви шансове да се измъкна. Е да, ако поне крайниците ми бяха в нормално състояние! Ала поради силно стегнатите ремъци, нарушаващи кръвообращението, ръцете и краката ми бяха изтръпнали. Бяха станали почти безчувствени и без съмнение използването им щеше да е доста въпросително и несигурно. Но поне положението на ръцете си можех да пооблекча. Беше необходимо само когато отново ги връзваха след ядене така да ги държа, че да не позволя прекомерното стягане на ремъка. Така и направих. Опитът ми излезе успешен и вече можех да движа китките си, макар и да не ми беше възможно да ги измъкна от ремъците.
Свечери се. Този път никой не яде, понеже всички бяха все още сити от следобеда. Хората легнаха да спят сравнително рано, а пазачите ми взеха специални предпазни мерки. Увиха ме в едно одеало и после така ме стегнаха с ремъци, че останах да лежа в тревата безпомощно като пеленаче. В това положение изобщо не бях в състояние да се помръдна, но въпреки всичко спах добре, толкова добре, колкото е възможно при подобни обстоятелства.
Навярно щях да продължа да спя до сутринта, ако не бях събуден от едно особено усещане. Някой ме дръпна за косата и аз отворих очи. Наоколо цареше нощният сумрак, докато под короната на дървото където лежах беше съвсем тъмно. Въпреки тъмнината забелязах един от моите пазачи да седи пред краката ми на някакви си два метра. Докато той бдеше, останалите лежаха около мен и спяха. Индианецът пушеше пура, а тя несъмнено беше от запасите на асиендата, които бяха плячкосани от юмите и разделени между воините им.
Кой ли ме беше дръпнал за косата? Едва ли беше някой юма, защото кой ли от пазачите ми ще вземе да ме буди по такъв начин? А дори и да го беше направил някой от тях, той все пак щеше да ми каже какво иска от мен, но всичко си остана тихо и спокойно. Същевременно се сетих за моя малък мимбренхо, обаче много внимавах да не издам какъвто и да било звук, а само няколко пъти раздвижих глава насам натам, за да покажа, че съм се събудил. Сигурно момчето лежеше нейде зад главата ми в тревата, която бе висока почти половин метър. Тя предлагаше достатъчно прикритие за едно толкова стройно момче като мимбренхото, тъй че в царящата около дървото тъмнина не можеше да бъде забелязан дори и от толкова близо седящия пазач. И все пак момчето бе проявило учудваща дързост и смелост, за да се промъкне между спящите червенокожи чак до главата ми.