— Но животните, чиито гласове се разнасят и през деня и през нощта, са рядкост. Не е ли по-добре да изберем едно животно за през деня и друго за през нощта?
— Щом смяташ, че това е по-разумно, може и така. Но да речем мексиканската зелена жаба живее както в гората, така и в полето, а гласът й се чува по всяко време — и сутринта и по обед, както и вечерта и през нощта. Тя ще е най-подходяща.
— Както желае Поразяващата ръка! Мога да имитирам гласа на тази голяма жаба толкова добре, че ще измамя и най-острия слух.
— Това ме радва. Цяло щастие е, че донесох толкова месо от асиендата. Имаш какво да ядеш и ще можеш да насочиш цялото си внимание към твоята задача. Не знам кога ще тръгнем оттук и къде пак ще спрем да бивакуваме. Но при всички случаи ти ще ни следваш и щом се разположим на лагер ще си избереш такова скривалище, което да е не само възможно най-близо, но и да ти гарантира необходимата безопастност. Там ще изчакаш някой момент, когато в лагера ни се възцари тишина и спокойствие и тогава ще издадеш три пъти квакането на голямата жаба на интервали да речем от по десетина минути. След третия сигнал трябва да си готов да се метнем на конете и да препуснем.
— Ще внимавам толкова добре, че ще забележа приближаването ти, а видя ли те, веднага ще изляза от скривалището си.
— Хубаво. Конят ми трябва да е напълно готов, за да не губя нито миг, понеже преследвачите ще са съвсем близо по петите ми. И още нещо трябва да е готово а именно карабината «Хенри». Това е по-малката моя пушка, с която мога да стрелям толкова много пъти без да се налага да я зареждам. Тя е у теб, нали?
— Да.
— Да не би да си пипал нещо по нея?
— Не. Че как бих посмял! Всички вещи на Поразяващата ръка са неприкосновени.
— Значи карабината ми е в добро състояние. Бъди готов веднага да ми я подадеш, за да мога с куршумите й да възпра преследвачите си в случай, че се приближат твърде много. А сега трябва да си вървиш. Но преди това искам да ти обърна внимание на още едно изключително важно нещо. Предполагам, че юмите ще освободят другите пленници и най-вероятно те ще се върнат в асиендата. Внимавай това да не те заблуди. В никакъв случай аз няма да съм сред тях. А сега ми дай ножа! Нали каза, че си го донесъл.
— Как да ти го дам когато ръцете ти не могат да го хванат? Да го пъхна ли под одеалото, в което са те увили?
— Няма да стане, понеже са го стегнали много здраво с ремъци, а и когато призори ме развържат ще намерят ножа. Забий го ей тук в земята съвсем близо до десния ми лакът, но тъй че дръжката му да се подава едва-едва. Тревата е гъста и няма да я забележат.
— Ами ще съумееш ли с вързаните си ръце да го измъкнеш и да го скриеш?
— Да. А сега си върви! Твърде дълго разговаряхме и смяната на пазача може да последва всеки момент.
— Подчинявам се. Но преди това облекчи напълно сърцето ми! Извърших непростима грешка, но ти си достатъчно великодушен, за да не ме укориш дори и с една-единствена дума. Дали душата ти ще ми прости?
— Да. Ти прояви прекалено голяма смелост когато се промъкна толкова близо до юмите, но пък от друга страна пак на тази смелост трябва да благодаря, че си до мен в този миг. Ние сме квит. Не ти се сърдя.
— Благодаря ти. Животът ми ти принадлежи. Всеки ден ще си спомням с гордост думите на Поразяващата ръка, че сме квит.
Той заби ножа до мен в земята и после се оттегли толкова тихо, че макар да напрягах слух и самият аз не долових никакъв шум. След известно време от доста далече се разнесоха глухите протяжни и груби викове на голямата зелена жаба, които трябваше да ми покажат, че оттеглянето на малкия мимбренхо бе приключило щастливо.
Вече знаех, че бягството ми щеше да се увенчае с успех и пак Заспах толкова спокойно, сякаш наистина се намирах на свобода. На сутринта ме събуди шумът от лагерния живот. Пазачите ме развързаха и захвърлиха настрани одеалото ми, защото тази предпазна мярка вече им се струваше излишна. Престорих се, че не мога тъй бързо да се разсъня, обърнах се на едната си страна и после се отдръпнах малко назад, за да мога да напипам с пръсти дръжката на ножа, който трябваше да се намира нейде близо до лакътя ми.
Както споменах по-горе, китките ми не бяха вече толкова здраво стегнати и можех по-свободно да движа пръстите си. След някоя и друга минута се отърколих по корем. С върховете на пръстите си затърсих ножа. Доста се измъчих докато най-сетне напипах дръжката му, от която стърчаха най-много четири-пет сантиметра. После изтече още повече време докато успея да измъкна ножа от покритата с трева земя. След това пак изминаха доста минути преди да ми се удаде с вдървените си пръсти да го пъхна под жилетката си и да го наглася и прикрия така, че да не е възможно да го забележат.